Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
— Окей, значи ще го сторите вие… В случай че съдебните заседатели приемат становището за асистирано самоубийство и издадат оправдателна присъда, Греъм няма да има морални проблеми с Асоциацията просто защото не е признал нищо… Не могат да му отнемат лиценза — само защото неговия адвокат е използвал аргумент, който липсва в личните му показания… Следователно вашата задача, господин Харди, се свежда до едно много просто нещо — да го държите по-далеч от банката на свидетелите.
Харди отново се удиви на този странен разговор. Не всеки ден му се случваше да получава практически съвети от устата на един федерален съдия. Бавно си даде сметка, че тактиката на Джиоти имаше много общи неща с вчерашното предложение на Лелънд Тейлър, при това с всички шансове да успее. Разбира се, при условие че съумее да убеди клиента си.
— Може би ще се получи, господин съдия — промърмори той.
— Отново напомням, че не коментирам — изгледа го продължително Джиоти, изчака кимването му и продължи: — А дори и да не се получи, вие ще сте повдигнал един конституционен въпрос, който, мога да ви уверя, ще бъде разгледан много благосклонно от районния съд при евентуално обжалване…
Харди усети важността на тези думи с изострени сетива, почти сюрреалистично. Белият квадрат на прозореца стана още по-бял, отоплителното тяло в камината се изключи с толкова рязко щракане, че погледът му неволно се насочи натам, но само за да се спре върху портрета на някакъв индиански вожд на стената, който одобрително го наблюдаваше. Ако правилно беше разбрал, Марио Джиоти току-що му съобщи, че ако изгуби делото Греъм Русо, той трябва да обжалва със стопроцентовата гаранция, че евентуалната ефективна присъда ще бъде отменена…
Не посмя да попита дали е чул правилно. Пък и нямаше смисъл. Всяко по-нататъшно обсъждане на този въпрос щеше да доведе до неприятно и за двете страни разголване. Кимна веднъж-два като марионетка и бавно стана на крака.
— Искам да ви благодаря, Ваша Светлост — рече. — Беше ми много приятно.
— Удоволствието е изцяло мое — отвърна съдията. — Не всеки ден ми се случва да разполагам с достатъчно време за приятни разговори.
На крачка от вратата Харди спря и се обърна с лице към домакина:
— Мога ли да ви задам един последен и много кратък въпрос?
— Може и по-дълъг — отново се усмихна Джиоти. — Казвайте…
— Споменахте, че в края на живота си Сал не е бил способен на самостоятелни решения…
— На разумни решения — поправи го съдията.
— И това беше видно за всеки, който е контактувал с него, така ли?
— Може би не за всеки. Но положително за онези от нас, които го познаваха…
Харди замислено сбърчи лице, а съдията го попита накъде бие.
— Опитвам се да пресъздам картината от тези последни дни — въздъхна той. — В момент на просветление той взема въпросното решение, но после го променя… На това по всяка вероятност се дължи травмираното място около дупката, оставена от спринцовката.
Очите на съдията се насочиха към ъгъла, където меко грееше изящната дърворезба на шкафа за книги. Погледът му изгуби фокус и дълго време остана така.
— Той знаеше, че времето му изтича… Престана да разказва тъпите си вицове за болестта на Алцхаймер, вероятно защото започна да я възприема сериозно…
— А после изведнъж му откриват тумор, който има всички шансове да го довърши…
— Е, и? — изгледа го продължително Джиоти.
— Той вече не е изправен пред опасността, с която е започнал да свиква. Вместо дългия и мъчително бавен процес на деменцията, свързан с пълна загуба на човешкото му достойнство, той изведнъж е изправен пред една нова реалност, запълнена изцяло от болката…
— Така е…
— Доколкото го познавам от чужди описания, той е бил голям мъжкар. Просто се опитвам да уловя душевното му състояние в такъв миг. Не е бил от хората, които ще позволят да бъдат победени от болката, колкото и силна да е тя…
— Тук сте прав — кимна Джиоти. — Преди години излязохме заедно на риболов, с неговата лодка. Измъкнахме една огромна сьомга, после той се подхлъзна на мократа палуба и куката прониза дланта му. Показа се чак от обратната страна…
— Охо!
— Няма майтап, така беше. А Сал само изруга, после издърпа желязото от раната и уви ръката си в някаква стара тениска. Изобщо не даде дума да се изрече за връщане. Цял ден ловихме риба, а той нито веднъж не се оплака от грозната рана…
— Точно това имах предвид — кимна Харди. — Не е бил от хората, които ще се предадат пред болката.
— Може би комбинацията му е дошла много — рече с въздишка Джиоти. — Алцхаймер, после тумор… Но нещо му е просветнало, не мислите ли?