Фурията на курсора

— Може би. Но бих предпочел да умра, отколкото да вдигна ръка върху роднина.

Красус вдигна глава и го погледна с омраза. Но Тави видя проблясък на срам в очите му.

— Предполагам, че всичко е заради червения камък? — попита Тави.

— Не разбирам за какво говориш — мрачно отговори Красус.

— В такъв случай и аз не знам нищо за кесията — каза Тави, гледайки победения юноша.

Тави нямаше предимствата на опитен воден призовател, но и нямаше нужда от фурии, когато ставаше дума за проницателност. Красус не лъжеше Тави за камъка. Той наистина не знаеше нищо за него.

— Сега вече ще постигнеш това, което искаш — тихо каза Красус. — Ще ме докладваш на капитана, нали? И ще бъда изхвърлен от легиона. Позорно ще ме върнат у дома.

Тави известно време гледа Красус. После каза:

— Никой не го разжалват за падане по стълби.

Красус примигна изненадано.

— Какво?

— Сър Красус, за какво, враните да ви вземат, мислите, че известяват тези барабани? Свирят приспивна песничка на рибките ли? Ние се подготвяме за битка и аз няма да предприема нищо, което би могло да лиши легиона от един от способните му рицари и от нашия трибун по медицина — Тави протегна ръка. — Доколкото мога да разбера, вие сте паднали надолу по стълбите и нека с това да приключим. Ръката.

Младият мъж се взираше в ръката на Тави, мигайки неуверено, но все пак колебливо я прие и позволи на Тави да му помогне да стане.

Изглеждаше ужасно, но макар Тави да знаеше, че нараняванията му са болезнени, не можеха да се нарекат сериозни.

— Предполагам, че майка ти те е изпратила? — попита го Тави.

— Не — отговори Красус.

Тави недоверчиво вдигна вежди.

Очите на Красус проблеснаха яростно.

— Аз не съм й слуга. Нито куче.

— Ако тя не ти е заповядала да го направиш, какво тогава правиш тук?

— Тя ми е майка — отговори Красус и изплю кръв. — Аз се грижа за нея.

Тави разтвори широко очи, осъзнавайки истинските намерения на младежа.

— Направи го не за да защитиш нея — прошепна той тихо. — Опитваш се да защитиш мен.

Красус замря за миг, гледайки Тави, след което отмести поглед.

— Ето защо не използва меча — продължи Тави. — Нямал си намерение да ме нараняваш.

Красус избърса уста с ръкава си.

— Тя… характерът й е такъв. Вече стигна до предела. Замина тази вечер. Надявах се да те намеря и да й върна кесията. Смятах да кажа, че съм я намерил на земята.

Той поклати глава.

— Не исках да действа необмислено. Понякога яростта й затрупва всичко добро в нея.

— Ами Макс? — каза Тави.

Красус направи гримаса.

— Да — той погледна към лагера. — Максимус… някои от тези белези трябваше да са върху мен. Той ме покриваше, опитвайки се да ме защити.