В земята пламък се крие

— Уади се оказа истина — рече той. — Вярвам, че и с гуелтите ще стане така.

Радостта в лика му бе неподправена.

Дерето от пясъчник, въпросното уади се отправяше почти право на югоизток. В последните оставащи минути светлина — здрачът тук продължаваше много по-кратко от провлачените вечери, с които северняците бяха свикнали — Лийт оглеждаше странната обстановка. Бледна и загладена скала, наподобяваща гранит, съставяше дъното на уадито, тук-таме се срещаха цепнатини, запълнени с пясък. Спускащо се неизменно надолу, въпросното дъно бе около двадесет ярда широко, притиснато от мрачни склонове с шарките на кафяво и охра, простирайки се на повече от стотина фута към бързо помрачняващото небе. Ефектът бе заплашителен, сякаш протягащ някаква забрана, сякаш съществуването на подобна бездна бе доказателство за наличието на създания, много по-могъщи от тях. Само за минути мракът се стече като река, оставил незалята единствено тясната ивица звездно небе над главите им. Още няколко минути и пътниците бяха принудени да спрат за нощувка.

По-късно лунният сърп надникна над склоновете, за да хвърли стиска бледо сияние вуадито — луната ги огрява близо час. Когато се скри зад другия склон, Те Туахангата рече:

— Няма доказателства за тези гуелти. Без тях не ще оцелеем.

— Ако не друго, поне склоновете ще ни пазят сянка — рече Уизаго, несклонен да отстъпи.

Точно преди зазоряване Аркимм подновиха изморителното си пътуване, понесли раници като неизмерима тежест. Много малко думи бяха разменени, сякаш енергията за няколко приказки можеше да се окаже разликата между смърт и оцеляване, ала тази мълчаливост бе породена по-скоро от изнемогата, отколкото от мъдрост.

Хауфутът смътно съзнаваше, че трябва да насърчи единението на групата, по-конкретно между мъжа от Мъглата и деруйсианеца, но някак не можеше да събере нужната за това енергия. Ескейнчаните разговаряха рядко и то предимно помежду си — хауфутът се чудеше на обрата, запратил ги на пътуване, поднасящо им неразгадаеми изпитания на всяка крачка. За момент в ума му изникна картина, в която стоеше заедно със стария фермер в ъгъла на гробището, първата му реакция към нея бе остър копнеж по богатството, обилната зеленина и обичайността на дома. Ала тогава видението се изостри — съзря лицето на стареца: мъката в него бе толкова огромна, че дъхът на хауфута секна. Колко бе пожертвал старият човек за него, за всички тях? Този въпрос го накара да се замисли. Фемандерак, високият странник, от когото изглежда приключението им зависеше толкова много, се бе оттеглил в себе си — устните му от време на време потрепваха, сякаш си мълвеше гатанки и мистерии, прочетени в инструърската архива. Хауфутът се изсмя на нелепата си позиция. Едър, груб земеделец, несъмнено консервативен, доверил се на визията на мистик от приказна земя, преследващ въпросната визия в друга земя от приказките. Едрият водител вече не можеше да си припомни аргументите, които го бяха убедили да се отправи на това пътуване. Само едно нещо му вдъхваше увереност. През всичките си приключения бе срещал човешки същества, които вършеха познати неща — добри, извратени или безразлични — ала поне разпознаваеми, дори и ако бяха в по-голям мащаб от делата в селото му. Очевидно приказките представляваха истина, преплетена с лъжи. Какво караше хората да дирят обяснения, като намесват свръхестественото? Отново се изсмя сам. От цялото това мислене огладняваше…