В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
Животът вирее дори и в долината на смъртта — навъсено си помисли Лийт. Няма достатъчно разум да се махне, дори и когато е очевидно, че ще изгуби. Поддържан единствено от силата на навика… Точно като мен, тук, единия крак пред другия, крачейки немислещо към кой знае къде, когато в действителност повече от всичко искам да бъда отново в Лулеа, играейки край Общинското дърво с Хейн и Хермеса, и Лони, и Друин, и Стела.
В ума си — тъй ясно, сякаш се намираше там — Лийт си представи как се крие от вятъра и дъжда под разперените клонаци на Общинския дъб. Около него пейзажът на Северните покрайнини, пълна противоположност на Долината на хилядите огньове — зеленината на поляните, огромното Дърво, жизнерадостните звуци на селото — на неговото село — приготвящо се за дълга есенна вечер и дъжд, благословеният дъжд, процеждащ се от меко осветеното небе, ободряващ, навлажняващ, съживяващ… Гърдите го боляха от копнение.
Тогава във видението му задуха вихър, пръснал спокойните му мисли. Дъждът се усили и промени посоката си от север. Болката в сърцето се съсредоточи, избистри се, придоби име, лице. Стела. Тя трябваше да го срещне там. И той чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше, и чакаше — думите отмерваха времето с потропването на ботушите му върху безмилостната скала — и чакаше, и чакаше — а тя не дойде. Смееха му се, всички му се смееха…
Стоеше пред огъня в малката им къща, чакайки, дълбаейки парче бреза, с усилия съумяващ да овладява треперенето на ръцете си, защото онзи, когото обичаше най-много, си бе отишъл и лицето, което се опитваше да издълбае, оставаше празно… Баща му нямаше да се върне — беше изоставен…
Сега той, Хал и Стела крачеха в тишината на мьолкбриджската нощ, къща край къща, край къща — Хал спира и ги оставя сами, но страхът и безсилието сковават гръдта на Лийт — не може да диша, още по-малко да говори… Всички остава неизказано… И по-лошо, мълчанията биват използвани в негова вреда…
Двамата със Стела седят на леда, след малко тя започва да трепери… без да се замисля, той я прегръща, сетне отваря уста. Красноречивите слова не са негови. Духът му крещи в отврата, а устата му продължава да оформя срички мимо неговата воля… Вътрешното хленчене остава нечуто… А ледът проскърцва и стърже, отделяйки ги далеч от Компанията…
Всичко ли случило му се бе метафора?
Тя му се усмихваше в Ескейн — той знаеше, че би дал целия си свят за тази усмивка. Приет си — казваше тя. — Вече не си отвън, подигравателният смях на света вече не е предназначен за теб, вече не си подминаван от всички. Сърцето му бе готово да прелее от щастие — стига да не отпуснеше нито за миг хватката над дребното гласче, дълбаещо в сърцевината му: не теб обича, а него — другия глас, другия глас, гласа на Хал, гласа на Най-възвишения, жесток бог, кукловод…
Невидими ръце дърпат конците и ескейнчани нахлуват, разделят Компанията, разделят го от Стела, разделят го от баща му, разделят го от Хал… Ледът проскърцва и стърже… Мечове проблясват под слънцето, а баща му мълви: „Изпратиха ме на сигурна смърт…“. Сурови лапи го сграбчват, отскубват го от склоновете на Щефл… Стаята гърми от трещерливото нахлуване на силуети, под безпомощния му взор отвели майка му…
И… О, жесток бог… върви подир добрия, разумния, свестния Хал през чревната тъмнина, додето онзи застава край ложето на отшелника, гледа смаяно как брат му протяга ръка… блясва син огън… отшелникът се строполява в хватката на болестта… Тъй се отнася Най-възвишеният към онези, които говорят със свой собствен глас…