Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Пердруински огън — това е. Докторът каза, че се среща в пещери. Народът на Пердруин го използвал за направа на топки, които мятали с катапулти срещу враговете си и ги опърляли като прасета“.

Беше от онези уроци, които впечатляваха Саймън заради интересните случки, които се разказваха в тях.

„Ако имах още пръчки и парцали, можех да си направя факли“.

Тръсна глава, изправи се и отново тръгна напред. След няколко крачки се спря и отново тръсна глава.

„Тъпанар. Глупав тъпанар“.

Върна се до горящото езерце и седна. Свали ризата си и започна да отпаря ивица плат от подгъва. Пердруинският огън го затопли приятно.

„Рейчъл щеше да ми одере кожата, ако ме видеше да разкъсвам толкова хубава риза“.

Неочаквано се изкикоти гръмогласно. Ехото отекна по коридора в пустия мрак.

„Би било хубаво да видя пак Рейчъл“, мина му през ума.

Идеята му се стори странна, но пък беше неизпълнима.

След като нацепи няколко ивици — ризата му вече стигаше едва до подмишниците — продължи да оглежда известно време пламъка, опитвайки се да реши как да натопи плата, без да се изгори. Помисли дали да не използва факлата, но се отказа. Нямаше представа колко дълбока е дупката и се страхуваше да не я изтърве. Тогава единствената светлина щеше да му остане тази от кладенеца, а нея не можеше да премести.

Най-накрая след дълго обмисляне забучи факлата встрани и започна да изсипва в дупката буци кал от цепнатините между камъните. След като хвърли двайсетина шепи, пламъкът потрепна и угасна. Той изчака още малко, тъй като нямаше представа колко време ще е необходимо, за да изстине течността, след което избута лепкавата кал встрани, за да направи отвор, в който да натопи парцалите. Щом напои ивиците плат, отдели една встрани, а останалите нави на стегнати рула и ги подреди едно до друго върху последното и най-широко парче, което беше отпрал от ризата си. Завърза го на вързоп и го закачи на колана си. Отделената ивица уви внимателно около факлата точно под пламъка и я наведе надолу, докато просмуканото с пердруинския огън парче плат не се запали. Гореше с ярка светлина и Саймън кимна удовлетворено. Продължаваше да се нуждае от храна и вода, но ако действаше внимателно, нямаше причини да се тревожи да не остане без светлина поне още известно време. Макар да беше заблуден и самотен, все пак той не беше просто Саймън Идиота, беше и Сеоман Снежния кичур.