Бавачката на ангели [bg]

Ана огледа студената стая, осветена от гола крушка. Миришеше на пръст и още нещо, по-трудно за идентифициране. И тя, и Ева опитаха напразно да отворят, но вратата беше заключена и не помръдваше.

До едната стена имаше четири сандъка с железен обков, а над тях висеше знаме. То бе първото нещо, което видяха, щом светнаха. Беше потъмняло от влага и мухъл, но свастиката все още се открояваше ясно на червено-белия фон.

– Може би в сандъците има нещо, с което да се наметнеш? – предложи Ева, поглеждайки към Ана. – Трепериш.

– Да, бих облякла каквото и да е. Направо замръзвам.

Ана се срамуваше от голотата си, която си личеше през чаршафа. Беше от хората, които не обичаха да се показват голи дори в съблекални, а след катастрофата нежеланието ѝ стана още по-силно заради белезите по тялото ѝ. И макар че в момента стеснителността беше най-малкият от проблемите ѝ, чувството бе толкова силно, че надделяваше над страха и студа.

– Онези трите са заключени, но този е отворен.

Ева посочи сандъка, намиращ се най-близо до вратата, след което вдигна капака. Най-отгоре имаше дебело сиво вълнено одеяло.

– Ето! – каза тя и метна одеялото на Ана, която се загърна с него, без да сваля чаршафа.

Миришеше отвратително, но тя се зарадва на топлината.

– Вътре има и консервирана храна – каза Ева и извади няколко прашни консерви. – В най-лошия случай ще можем да оцелеем тук известно време.

Ана изгледа Ева. Почти радостната ѝ интонация не се връзваше нито със ситуацията, нито със състоянието ѝ отпреди малко. Ана си даде сметка, че това сигурно е някаква защитна реакция.

– Нямаме вода – отбеляза тя и изречението ѝ увисна във въздуха.

Без вода нямаше да оцелеят дълго, но Ева като че ли не я чу и продължи да рови в сандъка.

– Виж! – каза тя и вдигна някаква дреха.

– Нацистка униформа? Откъде са се взели тези неща?

– Доколкото знам, някакъв луд е бил собственик на къщата по време на войната. Трябва да са били негови.

– Откачена работа – каза Ана, която все още трепереше.

Топлината от одеялото бавно попиваше в тялото ѝ, но тя беше измръзнала до мозъка на костите си и щеше да мине известно време, докато се сгрее.

– А ти как така си тук? – попита Ева внезапно и се обърна към Ана.

Като че ли чак сега осъзнаваше странността на ситуацията.

– Явно Мортен е нападнал и мен – каза Ана и се загърна по-плътно.

Ева сбърчи вежди.

– Но защо? Без причина, или се е случило нещо, което...?

Тя сложи ръка на устата си и погледът ѝ стана суров.

– Видях подноса в спалнята. Защо всъщност тръгна вчера? Остана ли за вечеря? Какво се случи?

Думите рикошираха от твърдите стени като куршуми. След всеки въпрос Ана се сепваше, сякаш са ѝ ударили шамар. Не беше нужно да си отваря устата. Знаеше, че отговорът е изписан на лицето ѝ.

Очите на Ева се напълниха със сълзи.

– Как можа? Знаеш какво сме преживели, в какво положение сме...

Ана преглъщаше, но устата ѝ си оставаше суха като прахан. Не знаеше как да обясни действията си и да помоли за прошка.