Бавачката на ангели [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-802-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бавачката на ангели [bg]». Краткое содержание книги:
– Беше в началото на декември. Имахме ужасно много работа. Мортен се занимаваше с три строителни проекта едновременно, а аз също работех по цял ден. Това се отразяваше и на Винсент, защото се държеше страшно опърничаво и през цялото време подлагаше търпението ни на изпитание. Бяхме напълно изтощени. – Ева отново подсмръкна и Ана я чу как бърше нос в ръкава си. – Сутринта, когато се случи, и двамата тръгвахме за работа. Мортен щеше да остави Винсент на детска градина, но му се обадиха от един от обектите и казаха, че трябва да отиде там незабавно. Ситуацията била критична, както обикновено. Мортен ме помоли аз да заведа Мортен на градина, за да може да тръгне направо за обекта, но аз имах важна среща и се ядосах, че счита своята работа за по-важна от моята. Скарахме се и накрая Мортен излезе от стаята и ме остави сама с Винсент. Осъзнах, че ще закъснея за поредната среща. Точно тогава Винсент отново изпадна в пристъп на гняв и аз просто не издържах. Заключих се в тоалетната, седнах и се разплаках. Винсент също плачеше и удряше по вратата, но след малко настана тишина и предположих, че се е отказал и е отишъл в стаята си. Минаха няколко минути, докато изплакна лицето си и се успокоя.
Ева говореше толкова бързо, че думите ѝ почти се сливаха. Ана не искаше да знае какво е станало после и ѝ идеше да запуши уши. Но знаеше, че дължи на Ева да я изслуша.
– Тъкмо бях излязла от тоалетната, когато откъм алеята се чу удар. Малко след това Мортен изкрещя. Никога не съм чувала такъв вик. Не звучеше човешки. По-скоро като вой на простреляно животно.
Гласът на Ева се разтрепери, но тя продължи:
– Веднага разбрах какво се е случило. Знаех, че Винсент е мъртъв, усещах го с цялото си тяло. Втурнах се навън и го видях да лежи зад колата ни. Не носеше връхни дрехи и въпреки че съзнавах, че е мъртъв, не можех да спра да мисля, че лежи в снега без грейка. Че ще настине. Това си помислих, като го видях – че ще настине.
– Било е злополука – каза Ана тихо. – Вината не е твоя.
– Не, Мортен е прав. Аз убих Винсент. Само ако не бях отишла в тоалетната, ако не бях толкова загрижена, че ще закъснея за срещата, ако...
Плачът премина във виене и Ана придърпа Ева още по-близо до себе си. Остави я да плаче, като не спираше да я милва и да шепне утешителни думи. Усещаше мъката на Ева с цялото си тяло и за миг скръбта измести страха от непосредственото бъдеще. За миг бяха просто две майки, изгубили децата си.
Щом риданията заглъхнаха, Ана направи нов опит да стане. Този път краката ѝ бяха по-стабилни. Изправи се бавно, внимавайки да не удари главата си някъде. Оказа се, че може да стои изправена и пристъпи пробно напред. Нещо докосна лицето ѝ и тя изпищя.
– Какво има? – попита Ева, вкопчвайки се плътно в краката на Ана.
– Допрях лице до нещо, но вероятно е било просто паяжина.
Вдигна трепереща ръка пред себе си. Нещо висеше във въздуха и след няколко опита Ана успя да го улови. Беше някаква връв. Дръпна я леко. Заслепи я светлина и тя стисна очи.
След малко опита да ги отвори и се огледа смаяно наоколо. Чу как Ева, която още лежеше на пода, ахна.
Толкова години се бе наслаждавал на властта си, дори в случаите, когато решаваше да не я използва. Беше твърде опасно да иска нещо от Йон. Той вече не бе човекът, когото Севастиан познаваше. Сега, макар да го прикриваше, Йон изглеждаше толкова изпълнен с омраза, че би било глупаво Севастиан да се възползва от възможността, предоставена му от съдбата.
Не бе искал нищо и от Леон просто защото той беше единственият човек освен Луварт, към когото някога бе изпитвал уважение. Леон изчезна скоро след случилото се, но Севастиан продължи да го следи чрез вестниците и чрез слуховете, които стигаха до Фелбака. Ето че сега Леон също се бе включил в играта. Севастиан обаче вече беше успял да спечели каквото може. От идиотския проект на Юсеф бе останал само споменът. Земята и гранитът бяха единственото ценно нещо, а Севастиан вече ги бе превърнал в прилична печалба, в съответствие с договора, който Юсеф бе подписал, без дори да го прегледа.
И, разбира се, Пърси. Севастиан се подсмихна, както си караше жълтото порше по тесните улици на Фелбака и махаше на всеки срещнат човек. Пърси бе живял в мита за самия себе си толкова дълго, че вече не вярваше, че е възможно да изгуби всичко. Да, притесняваше се, преди Севастиан да се появи като ангел хранител, но не си мислеше сериозно, че наистина би могъл да загуби това, което му се полагаше по рождение. Сега замъкът беше собственост на брат му и сестра му, за което Пърси сам си беше виновен. Не беше управлявал наследството си правилно. Севастиан просто се погрижи неизбежната катастрофа да се случи малко по-рано.