Бавачката на ангели [bg]

Не знаеше колко дълго продължи да оказва първа помощ на жената. На равни интервали слагаше ръцете си една върху друга и натискаше гърдите ѝ. Не беше сигурна дали така е правилно. Беше виждала как се прави първа помощ единствено в медицинските сериали по телевизията и се надяваше, че там са представили реалистична, а не измислена версия на реанимацията.

След, както ѝ се стори, цяла вечност, жената се разкашля. Чу се звук като от повръщане и Ана я обърна на една страна, галейки я по гърба. Кашлянето се успокои и жената си пое няколко дълбоки, хриптящи глътки въздух.

– Къде съм? – изграчи тя.

Ана я погали успокоително по косата. Гласът беше толкова напрегнат, че ѝ беше трудно да го разпознае, но все пак можеше да предположи чий е.

– Ева, ти ли си? Тук е толкова е тъмно, че нищо не мога да видя.

– Ана? А аз си помислех, че съм ослепяла.

– Не, не си сляпа. Тъмно е и не знам къде сме.

Ева започна да казва нещо, но я прекъсна нов пристъп на кашлица, който разтресе цялото ѝ тяло. Ана продължи да я гали по косата, докато накрая Ева като че понечи да седне. Ана я хвана за ръката и ѝ помогна. След малко кашлицата престана.

– И аз не знам къде сме – каза Ева.

– Как сме се озовали тук?

Ева първоначално не отговори, но после каза тихо:

– Мортен.

– Мортен?

Ана отново си представи голите им тела. Вината засили гаденето ѝ и тя потисна желанието да повърне.

– Той... – започна Ева, но отново се закашля. – Той опита да ме удуши.

– Опитал е да те удуши? – повтори Ана невярващо, но думите пробудиха някакво усещане дълбоко в нея.

Бе доловила, че с Мортен нещо не е наред. По същия начин, по който едно животно може да подуши, че друго животно в стадото е болно. Но това просто бе засилило привличането. Добре познаваше опасните мъже и снощи бе разпознала в Мортен нещо от Лукас.

Гаденето отново се засили. Студът от пода се разпростираше нагоре по тялото ѝ и тя започваше да трепери все по-силно.

– Боже господи, колко е студено. Къде може да ни е заключил? – попита Ева.

– Където и да е, трябва да ни пусне, нали? – каза Ана, но сама чу съмнението в гласа си.

– Не можех да го позная. Беше като друг човек. Видях го в очите му. Той... – Тя замълча, после внезапно избухна в плач. – Каза, че аз съм убила Винсент. Нашия син.

Без да продума, Ана прегърна Ева и облегна глава на рамото ѝ.

– Какво се случи с него? – каза тя след малко.

Ева плачеше толкова силно, че първоначално не можа да отговори. После започна да диша по-спокойно и подсмръкна няколко пъти.