Черното копие и сянката на Властелина [bg]

„Какъв воин! – възхищаваше се Отон. – Харесвам го повече от самохвалкото Берен, който без магията на Лютиен не би стъпил и крачка. Турин е съвсем друго нещо! Да, сгрешил е, но пък какъв юнак е бил!“

Командирът разпитваше и за Нуменор. След като чу тази история, той дълго седя свел глава в мрачни размисли.

И Фолко не виждаше в Отон онази скрита тъмнина, която бе съзрял веднъж. Опитният воин Отон навремето беше усетил в Олмер голяма сила и бе го последвал, твърдо вярвайки, че най-сетне е срещнал онзи, който ще създаде ново царство. Отон не се вслушваше много-много в речите на Олмер за велика война с елфите. Той обичаше своя смел и дързък Господар, обичаше властната му воля, която подчиняваше обстоятелствата, прекланяше се пред късмета му. Но лека-полека в обкръжението на Господаря проникваха нови хора. „От старците останахме само аз и Берел...“ – рече веднъж Отон, и Фолко. разбра, че командирът му, въпреки цялата си преданост, е дълбоко уязвен, че води един незначителен разузнавателен отряд. Като воин на Езерното кралство, Отон бе оглавявал многохилядни дружини.

Той настойчиво разпитваше за видяното от хобита в недрата на загадъчната планина на Черните джуджета. Разбира се, преди всичко го интересуваше дали стопаните на Подземията няма ли да излязат в решителния момент на повърхността, за да наклонят везните на войната на една или друга страна. С немалки усилия Фолко. се отклоняваше тези въпроси.

И нито веднъж подир сблъсъка с Нощната господарка не видя Отон да използва Талисмана на Олмер. Загадъчният и зловещ Пръстен беше грижливо скътан нейде – навярно разказите на хобита бяха подействали и стреснали командира, а може би засега той се задоволяваше със силите, отпуснати му от природата.

Обикновено Отон беше много предпазлив какво приказва, според него полуръстът оставаше неприятелски разузнавач, който много знае и има някакви неясни отношения с Господаря. Отон подозираше, че привързаността на хобита към Олмер не е искрена и затова дълго нищо не му разказваше. И все пак при последната среща от устата му се откъснаха горчиви слова: „Ох, променя се Господарят, странно се променя, полуръсте, познавам го много отдавна...“

Те докретаха през преспите към походната шатра на Отон. Вестовият отхвърли тежкото покривало и Фолко. бързо прекрачи вътре, където не духаше, където в огнището мъждукаше жар, и където със сигурност го чакаше добра глътка тръпчиво червено гондорско, от което спират да изтръпват пръстите и студът за известно време отпуска ноктеста хватка.

Предводителят на отряда посрещна вкочанения хобит, като му връчи мечтания рог с вино и му предложи да изпуши лула на топло. Въпреки бури и виелици Отон рядко ползваше удобната си шатра – преотстъпваше я на отрядния лечител, който се грижеше за измръзналите. Отон идваше тук само за военен съвет с десетниците или когато беседваше с хобита.