Деца от кръв и кости [bg]

Когато отначало помислих как ще споделим свитъка тази вечер, аз си представях красотата и радостта, които новата магия ще донесе. Всичко щеше да бъде като преди Нападението. Маговете отново щяха да царуват.

Но сега усмивките на божниците се изкривяват в болката, която може да донесат — Земните магове разкъсват земята под краката ни, Жътварите изгубват контрол и сеят смърт. Не мога да рискувам магията им да се върне. Не и без правила. Водачи. Планове.

Но ако не мога да направя това сега, как ще успея да извърша ритуала?

— Амари, сложно е. Ами ако някой изгуби контрол? Ами ако погрешният човек докосне слънчевия камък? Може да разбудим Заразител и всички да умрем от чума!

— За какво говориш? — сграбчва ме за рамото Амари. — Зели, защо казваш това?

— Не разбираш… — клатя глава с горчивина. — Не видя какво може Куаме. Ако Зу не го беше спряла… ако търговците на работници придобият такава сила или човек като баща ти… — Гърлото ми пресъхва при спомена за онези неконтролируеми пламъци. — Представи си всички хора, които би изпепелил той, ако може да извиква пламъци!

Всичко това се излива от мен наведнъж, всички страхове, които ме измъчват цял ден.

— А Тзеин… — започвам аз, но не мога дори да изрека думите. Щом дори и аз не мога да контролирам магията си, как мога да очаквам да се справят неопитни магове?

— Толкова дълго мислех, че имаме нужда от магия, за да оцелеем, но сега… сега не знам какво да мисля. Нямаме план, нямаме начин да създадем правила или да установим контрол. Ако просто върнем магията, може да пострадат много невинни хора.

Амари мълчи един дълъг миг, оставяйки думите ми да висят във въздуха. Погледът й омеква и тя ме дръпва за ръката.

— Просто ела.

Тя ме издърпва от палатката и в следващия момент съм зашеметена. Докато сме били вътре, селището е оживяло. Цялата долина кипи с младежка енергия, грейнала в червените отблясъци от приглушената светлина на фенери. На маси са наредени солени и сладки пайове с месо или с банани, а отвсякъде отекват буйна музика и оглушителен гръм на барабани. Всички танцуват на изпълнената с радост музика, обзети от вълнението на процесията.

Сред празничния хаос забелязвам Инан, по-красив, отколкото някой има правото да бъде, в тъмносиня агбада и панталони. Когато ме вижда, той зяпва от изненада. Нещо потрепва в гърдите ми. Отмествам поглед в отчаяното си желание да не чувствам нищо повече. Той се приближава, но преди да стигне до нас, Амари ме издърпва сред тълпата.

— Хайде — вика тя към него, — не може да пропуснем всичко това!

Промъкваме се през хаоса, докато празнуващите се блъскат и танцуват край нас. Въпреки че част от мен иска да заплаче, оглеждам тълпата, жадувайки тяхната радост, техния живот.

Децата на Ориша танцуват, сякаш това е последният ден от живота им, и с всяка стъпка прославят боговете. Славят радостта от освобождението, пеят песни на йоруба за свободата. Думите на моя език танцуват в ушите ми, думи, които някога мислех, че повече няма да чуя, изречени на глас. Те сякаш озаряват въздуха с радостта си.