Деца от кръв и кости [bg]

— Прогледнал е — свивам рамене. — Разбрал е какво е направил баща ти, какво правят стражите. Иска да намери начин да поправи всичко.

Амари кръстосва ръце и повдига вежда.

— Сигурно ме мислиш за сляпа или глупава, а знаеш, че не съм сляпа.

— Не знам за какво говориш…

— Зели, той те гледа втренчено. Усмихва се сякаш… небеса, дори не знам. Никога не съм го виждала да се усмихва така, както се усмихва на теб. — Поглеждам надолу, а тя сграбчва брадичката ми и ме принуждава да я погледна в очите. — Искам това, Зели. Повече отколкото можеш да си представиш. Но познавам брат си.

— Какво искаш да кажеш?

Амари замълчава, закрепвайки още една къдрица на място той.

— Или всеки момент ще ни предаде, или се случва нещо друго.

— Говориш като Тзеин.

— Тзеин е разтревожен. И има всички основания да е такъв. Мога да говоря с него, но първо трябва да знам дали е нужно да го правя.

Не е нужно.

Това е очевидният избор. Това е, което трябва да мисля. Но независимо от всичко, което е направил, споменът как Инан ме внася в лагера остава все така завладяващ. Не помня някога да съм се чувствала в такава безопасност в ръцете на някой друг.

— Когато ми каза, че Инан има добро сърце, си помислих, че си глупачка. Сега, когато сама видях това добро сърце, част от мен се чувства като глупачка. Той ме спаси, когато бойците на Зу щяха да ме отвлекат, направи всичко възможно да освободи и вас двамата с Тзеин. А когато можеше да грабне свитъка и да избяга, той остана. И се опита да ме спаси.

Замълчавам, търсейки думите, които Амари иска да чуе, онези, които почти се страхувам да изрека.

— Той наистина има добро сърце. И мисля, че най-после живее с него.

Ръцете на Амари се раздвижват притеснено. Тя ги притиска до гърдите си.

— Амари…

Обгръща ме с ръце и ме притиска към себе си. Аз застивам от изненада. Не знам какво друго да направя и също я прегръщам.

— Знам, че това може да ти изглежда нелепо, но аз просто… — Тя се отдръпва и избърсва сълзите в очите си. — Инан винаги се е люшкал между доброто и злото. Просто искам да вярвам, че може да е добър.

Кимвам, мислейки за нещата, които искам от Инан. Мразя това, че толкова пъти мислих за него, за устните му, за усмивката му. Колкото и да се опитвам да го прогоня, копнежът остава, едно отчаяно желание да усетя отново докосването му…

Още сълзи заплашват да се отронят от очите на Амари и аз ги избърсвам с ръкава на кафтана си.

— Спри — нареждам строго. — Ще развалиш грима си.

Амари се изсмива.

— Мисля, че ти го направи вместо мен.

— Казах ти, че не можеш да ми имаш доверие с въглена!

— Как може да размахваш жезъл и да нямаш сигурна ръка!

Заливаме се в смях, звук толкова чужд, че ме учудва. Но в палатката влиза Тзеин и смехът ни секва. Когато среща погледа ми, той замръзва на място.