Изтръгнати от корен [bg]

Левият вол внезапно се наведе, кракът му се строши и той се разби в камъните. Вторият продължи още малко напред и също се разпадна между две крачки. Колата политна напред, останала без опора, и всички се намерихме седнали на земята сред купчина от клони и сухи треви.

Вече се намирахме високо в планината, дърветата бяха ниски и сухи, от двете страни на лъкатушния път се издигаха високи върхове. Не се виждаше достатъчно надалеч, за да преценим колко ни е доближила войската. Обикновено преминаването на прохода отнемаше един ден пеш. Каша взе Мариша на ръце, Сташек се изправи. Тръгна до мен уморено, без да се оплаква. Бързахме, краката ни боляха, студеният разреден въздух дразнеше гърлата ни.

Спряхме да си поемем дъх до една издадена скала с малко лятно поточе, достатъчно да пийнем по шепа вода. Когато се изправих, чух над себе си дрезгаво грачене и подскочих. От клоните на едно сухо дърво между скалите ме гледаше лъскава черна гарга. Изграчи силно още веднъж.

Ние побягнахме, но тя продължи да ни следва, като скачаше от клон на клон и от камък на камък. Замерих я с камък, за да я пропъдя, но тя само отскочи и изграчи отново, злобно и победоносно. Малко по-нататък към нея се присъединиха още две. Пътят се виеше по ръба на хребета, а стръмните склонове бяха покрити със зелена трева.

Не спирахме да тичаме. Пътеката се гмурна надолу — едната планина се отдръпваше, оставяйки шеметна пропаст отдясно. Може би вече бяхме прехвърлили върха. Не можех да спра, за да помисля. Почти влачех Сташек за ръката. Някъде зад нас изцвили кон: сякаш животното се беше подхлъзнало в бързото препускане по тесния проход. Гаргите се вдигнаха във въздуха — всички с изключение на вярната ни спътница, която продължи да подскача напред, без да откъсва лъскавите си очи от нас.

Въздухът тук бе разреден и всички се задъхвахме. Слънцето вече залязваше.

— Спрете! — извика някой зад нас и в скалите над главите ни издрънча стрела. Каша спря, подаде ми Мариша и застана най-отзад. Сташек ме погледна уплашено.

— Продължавайте! — казах аз. — Не спирайте, докато не видите кулата!

Сташек се втурна напред и изчезна зад скалите. Аз притиснах Мариша до себе си; тя уви ръчички около шията ми и крачета на кръста ми, и заедно хукнахме след него. Конете бяха толкова близо, че чувахме скърцането на камъчетата под копитата им.

— Виждам я! — извика Сташек отпред.

— Дръж се! — казах аз на Мариша и хукнах, колкото можех по-бързо.

Телцето й се удряше в моето, но тя само сгуши бузка в рамото ми и не казваше нищо. Когато се показах задъхано зад скалата, Сташек се обърна тревожно: стоеше на една площадка в склона, широка почти като поляна. Краката не ме държаха и се свлякох на земята, като едва успях да оставя Мариша, без да падна отгоре й. Бяхме стигнали до южните склонове. Пътеката под нас се виеше чак до Олшанка.