Изтръгнати от корен [bg]

Аз отстъпих назад, сякаш можех да избягам от думите. Малкото момченце горе, стиснало меча си, обърнало нагоре кръглото си личице: „Няма да ви преча“. Споменът ме прониза като с нож.

Марек занемя. Лицето му изразяваше повече объркване, отколкото каквото и да било друго. Соля продължи да говори с генерала. Едва издържах да чувам гласовете им. Накрая магьосникът се пресегна и закри огледалото с дебело покривало. После се обърна към Марек.

Объркването вече изчезваше.

— Бог ми е свидетел — каза принцът след малко, — предпочитам да не бях получил короната, отколкото да я получа по такъв начин. — Соля само наклони глава, като го гледаше с блясък в очите. — Но в крайна сметка този въпрос не стои.

— Да — съгласи се тихо Соля. — Така или иначе магнатите са на път; ще поискаме да гласуват веднага.

Усетих солен вкус в устата си: плачех, без да знам. Отстъпих още по-назад. Дръжката на вратата се озова в ръката ми; ямките и издатините на соколската й глава се впиха в дланта ми. Завъртях я, измъкнах се навън и тихо затворих вратата след себе си. Останах разтреперана в коридора. Алоша беше права. Капан след капан, отдавна заровени под дебел килим от листа, сега изскачаха един по един. Тънки фиданки прокарваха от калта.

Капан след капан.

Изведнъж се втурнах да тичам. Обувките ми трополяха по каменните плочи, подминавах изумени слуги и прозорци, през които нахлуваше утринното слънце. Задъхана, свих зад ъгъла към покоите на кронпринца. Вратата беше затворена, но неохранявана. Под нея изтичаше сивкава мъгла. Дръжката пареше.

Когато отворих, завесите вътре пламтяха, килимът беше изпепелен, а стражите лежаха мъртви един върху друг на пода. Десетима мъже бяха обградили в тесен обръч Алоша. Тя беше страшно изгоряла, половината й щит се беше стопил върху кожата, но тя някак си още се държеше. Зад нея принцесата лежеше мъртва, препречила с тяло вратите на гардероба; Каша стоеше до трупа й с разкъсани дрехи, но без следи по кожата. В ръка държеше нащърбен меч и го размахваше ожесточено срещу двама мъже, които се опитваха да минат покрай нея.

Алоша удържаше другите с два дълги ножа, които свистяха свирепо във въздуха и оставяха огнени дири след себе си. Беше ги посякла многократно, подът лепнеше от кръв, но те не падаха. Носеха росийски униформи, но очите им бяха зелени и объркани. Стаята миришеше на прекършен клон от бреза.

Искаше ми се да запищя, да заплача. Да прекарам ръка по целия свят и да го залича.

— Хулвад — казах аз, изтиквайки магия с ръцете си. — Хулвад — повторих отново, като си спомних как Алоша беше извлякла финия облак на поквара от ученика на Бало. Черен дим заструи от мъжете, от всеки разрез и рана. Той изчезна през отворения прозорец към слънчевите лъчи; а те отново бяха просто мъже, твърде ранени, за да живеят, и паднаха един след друг на земята.