![Изтръгнати от корен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/1/iztrgnati-ot-koren-bg-download.jpg)
Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
Каша седна до мен на капрата. Звездите бяха изгрели отведнъж на ширналото се, черно небе, далеч от всичко живо. Въздухът беше студен и неподвижен, прекалено тих — дори каруцата не скърцаше и воловете не пръхтяха.
— Не си се опитала да пратиш вест на баща им — тихо каза Каша.
Аз гледах право пред себе си в мрака.
— Той също е мъртъв. Росийците са устроили засада.
Каша ме хвана внимателно за ръката и двете седяхме прегърнати, докато каруцата се поклащаше по пътя.
— Бях до принцесата, когато умря — каза тя след малко. — Пъхна децата в гардероба и застана пред него. Те я пронизваха отново и отново, но тя не помръдваше от вратите. — Гласът й затрепери.
— Нешке, можеш ли да ми направиш меч?
Не исках. Разбира се, би било разумно да й дам меч, в случай че ни хванат. Не се боях за нея: остриетата се затъпяваха в кожата й, стрелите отскачаха, без да я одраскат. Но тя щеше да бъде опасна и страшна с меч в ръцете. Нямаше да й бъде нужен нито щит, нито броня, нямаше да трябва даже да мисли. Можеше да премине през поле с войници, все едно жъне овес — уверено и ритмично. Помислих си за меча на Алоша, за това странно, гладно за смърт оръжие, прибрано в магичния джоб, макар все така да усещах тежестта му на гърба си. Каша щеше да бъде неумолима като него, но не исках да прави такива неща. Не исках да се нуждае от меч.
Безсмислено желание. Извадих ножа от колана си, а тя ми даде своя. Свалих катарамите от коланите и обувките ни, и иглите от пелерините ни, отсякох пръчка от едно дърво по пътя и събрах всичко в полата си. Докато Каша водеше воловете, наредих на тези неща да станат прави, остри и силни; изпях им песента за седемте рицари, а те ме слушаха в скута ми, сливайки се в дълго, извито острие, изтънено само от едната страна — по-скоро като кухненски нож, отколкото като меч, с малък стоманен гард на дървената дръжка. Каша го пое в ръце, после кимна веднъж и го прибра под седалката.
Пътувахме вече три дни. С всеки изминал час планините успокоително нарастваха в далечината. Воловете поддържаха добро темпо, но всеки път, когато видехме конници — а те бяха неспирен поток — трябваше да се крием зад плетове и възвишения, и изоставени къщи. В началото просто се радвах, когато оставахме незабелязани — изпълнена със страх и облекчение, не мислех повече за това. Но докато надничахме над един плет към поредния облак прах, отдалечаващ се по пътя, Каша отбеляза:
— Продължават да минават.
В корема ми се загнезди твърда, студена топка. Осъзнах, че са твърде много, за да допусна, че просто разнасят нареждането за издирването ни. Правеха нещо повече.
Ако Марек беше заповядал да завардят планинските проходи, ако хората му бяха блокирали кулата, ако бяха погнали самия Саркан, докато се опитва да опази Заточек от Леса…
Нямаше какво да сторим, освен да продължаваме напред, но планините вече не ни вдъхваха успокоение. Не знаехме какво ще намерим от другата страна.
Този ден Каша се возеше отзад при децата, без да сваля ръка от меча, скрит под пелерината й. Пътят започна плавно да се изкачва нагоре в полите на планините. Слънцето грееше високо и обливаше лицето й със златна светлина. Тя изглеждаше далечна и странна, нечовешки издръжлива.
Стигнахме до върха на възвишението и последния кръстопът в Жълтите блата — малък кладенец с корито за водопой. Пътят беше пуст, въпреки че и в двете посоки имаше много следи от обувки и копита. Не можех да предположа дали са повече от обичайното. Каша ни донесе кофи с вода, за да пием и да измием прашните си лица, а аз размесих малко прясна кал да пооправя воловете: бяха се напукали тук-там. Сташек мълчаливо ми носеше пълни шепи кална трева.
Бяхме казали на децата за баща им, колкото можехме по-внимателно. Мариша не разбра почти нищо, само се уплаши. Вече неведнъж беше питала за майка си. Сега почти през цялото време се държеше за полите на Каша и не я изпускаше от очи. Сташек обаче разбра много добре. Прие новината, без да каже нищо, а после ме попита: „Чичо Марек ли се опита да ни убие?“, а после добави: „Аз не съм дете“, като ме гледаше право в очите, въпреки че нямаше нужда да ми го казва, след като току-що ми бе задал такъв въпрос.