Изтръгнати от корен [bg]

— Нешке! — викаше Каша, хванала Мариша в ръце.

Изпълзяхме на калния бряг. Краката на Каша затъваха дълбоко на всяка крачка и оставяха дупки, които бавно се пълнеха с вода след нея. Свлякох се на тревата. Треперех от магията, която искаше да се излее от мен необуздано във всички посоки. Бяхме се придвижили прекалено бързо. Сърцето ми препускаше; то още се свиваше под дъжда от стрели, още бягаше отчаяно, още не бе стигнало до тихия, пуст бряг, при подскачащите във вълните водни бръмбари и калта, изпоцапала полите ми. Прекалено дълго бях стояла в замъка, заобиколена от всички страни от хора и каменни стени. Брегът на реката ми изглеждаше почти нереален.

Сташек се отпусна до мен, а на малкото му, сериозно личице беше изписано объркване. Мариша допълзя и се сгуши в него. Той я прегърна. Каша седна от другата им страна. Можех да легна тук и да спя цял ден, цяла седмица. Марек обаче знаеше в коя посока да ни търси. Соля щеше да изпрати очи по реката. Нямаше време за почивка.

Оформих грубо две волски фигурки от калта и им вдъхнах живот, после направих каруца от клонки. Едва бяхме изминали и час път, когато Каша погледна назад и само каза:

— Нешке.

Бързо свърнах зад малка горичка встрани от пътя. В далечината се виждаше облаче прах. Държах юздите, воловете покорно мируваха, всички бяхме притаили дъх. Облакът се разрасна неестествено бързо. Приближаваше все повече и повече, докато покрай нас не прелетя малък ескадрон от ездачи с червени пелерини, арбалети и голи мечове. От копитата на конете хвърчаха магични искри, а стоманените им подкови звънтяха по отъпкания път като камбани. Сътворени от ръцете на Алоша, сега бяха преминали в служба на Леса. Изчаках, докато облакът отново се скри от погледа ни, и изкарах каруцата на пътя.

Когато влязохме в първото село, намерихме вече поставени обяви. Бяха нарисувани грубо и набързо: дълъг пергамент с моето лице, а отгоре това на Каша, забоден за едно дърво до църквата. Не се бях замисляла какво значи да те преследват. Чаках да стигнем до село, в което можем да спрем и да си купим храна: коремите ни се бях свили от глад. Вместо това нахлупихме качулките ниско на главите си и преминахме колкото можем по-бързо, без да говорим с никого. Ръцете ми трепереха на юздите, но извадихме късмет. Беше пазарен ден, а селото беше голямо, съвсем близо до града. Имаше достатъчно непознати, така че никой не ни обърна внимание и не поиска да види лицата ни. Щом отминахме последните къщи, дръпнах юздите и воловете забързаха напред, докато селото изчезна зад гърба ни.

Наложи се да спрем още два пъти заради прелитащи конници, а после още веднъж вечерта, когато видяхме пратеник на краля с червена пелерина, препускащ в обратна посока към Кралия; от подковите хвърчаха ярки искри на здрачаващата се светлина. Забързан, той не ни забеляза; ние бяхме само сенки зад плета. Докато се криехме, зърнах нещо тъмно и четвъртито зад нас: отворената врата на изоставена къща, полускрита между дърветата. Каша държеше воловете, а аз претърсих обраслата градина: намерих малко късни ягоди, няколко стари репи и лук, малко фасул. Дадохме повечето храна на децата и те заспаха в каруцата, а ние подкарахме отново по пътя. Поне воловете ни, направени от кал, нямаха нужда нито от храна, нито от почивка. Можеха да вървят цяла нощ.