Градината на Рама [bg]

Първоначално другите седем лекари в болницата изпитваха неприязън към двамата си колеги от групата на затворниците, и по-специално към доктор Робърт Търнър, в чието досие тайнствено се споменаваше за две брутални убийства, без да се дават подробности за някакви смекчаващи вината обстоятелства. Но след седмица или малко повече неговите умения, познания и професионализъм станаха очевидни за всекиго, ето защо с тайно гласуване персоналът го избра за директор на болницата. Доктор Търнър беше доста изненадан от този избор и в кратката си реч по повод приемането на поста даде тържествено обещание да се посвети изцяло на благополучието на колонията.

Първото му официално действие бе да предложи на временната управа в града всеки гражданин на Ню Идън да бъде подложен на цялостен медицински преглед, така че личните медицински картони да могат да бъдат осъвременени. Когато предложението му бе прието, доктор Търнър разпредели роботите Тиасо из колонията да изпълняват задачите на фелдшери. Биотите извършваха всички обичайни изследвания и събираха данни, които да бъдат анализирани от лекарите. Едновременно с това, припомняйки си отличната възможност за обмяна на данни, която съществуваше между всички болници в района на метрополитена Далас, неуморимият доктор Търнър започна да работи с няколко от айнщайновците по създаването на напълно компютризирана система за диагностика и профилактика на колонистите.

Една вечер през третата седмица от пристигането на „Санта Мария“ край РАМА, Епонин както обикновено си стоеше сама у дома (Кимбърли Хендерсън вече имаше установен дневен график — почти никога не се намираше в апартамента. Ако не беше на работа в болницата, значи беше излязла с Тоширо Накамура и неговите главорези), когато видеотелефонът иззвъня. На монитора се появи лицето на Малкълм Пийбоди.

— Епонин — произнесе срамежливо, — искам да те помоля за една услуга.

— Какво има, Малкълм?

— Преди около пет минути ми се обади доктор Търнър от болницата. Каза, открил някакви „отклонения“ в данните от изследванията, които тази седмица ми направи един робот. Иска да отида за по-подробен преглед.

Епонин изчака търпеливо няколко секунди.

— Не разбирам — рече накрая. — Каква е услугата?

Малкълм си пое дълбоко дъх.

— Трябва да е нещо сериозно, Епонин. Щом иска да ме види сега… Ще дойдеш ли с мен?

— СЕГА? — възкликна Епонин и погледна часовника си. — Почти единадесет е — като светкавица през ума й премина оплакването на Кимбърли, че доктор Търнър е „работохолик“, не по-различен от онези черни роботи сестри. Припомни си удивително сините му очи.

— Добре — отвърна тя на Малкълм. — Ще те чакам на гарата след десет минути.

Епонин рядко излизаше по това време. Откакто бе назначена за преподавател, тя прекарваше повечето си вечери в подготовка на уроците. Само една събота беше излязла с Кимбърли, Тошио Накамура и още няколко от неговите хора. Отидоха в един наскоро открит японски ресторант. Но храната беше непривична, компанията се състоеше главно от азиатци, и след като бяха пийнали доста, мъжете започнаха да правят прочувствени предложения. Кимбърли я упрекна, че се държала „рязко и неприветливо“, но Епонин отхвърли следващите предложения на съквартирантката си да се приобщава към тях.