![Мозайка от убийства [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/4/mozajka-ot-ubijstva-bg-download.jpg)
Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
Той вдигна чашата си, а в очите му отново проблесна онзи лукав поглед.
— Какво щеше да отговориш, ако го бях направил?
— Вероятно нямаше да отговоря нищо. Щях да съм твърде шокирана, за да кажа нещо.
Не исках да го обиждам, така че добавих:
— Щях да кажа, че ще си помисля.
— Не искам нищо друго от теб.
— Аз имам работа, Андреас. Имам свой собствен живот.
— Крит е на три часа и половина оттук. Не е на другия край на света. А и може би, след всичко, което ми разказа, скоро няма да имаш друг избор.
Това със сигурност не беше далеч от истината. Кой знае колко време щяхме да успеем да останем на пазара без „Мозайка от убийства“ и без Алан?
— Не знам. Идеята е чудесна. Но не биваше да ми я казваш така, без подготовка. Ще ми трябва малко време да помисля.
— Разбира се.
Взех чашата си с анасонова ракия и я изпих на един дъх. Искаше ми се да го попитам какво ще стане, ако реша да остана. Това ли щеше да бъде краят? Щеше ли да замине без мен? Беше твърде рано да водим този разговор, но в действителност ми се струваше малко вероятно да разменя живота си — издателството, Крауч Енд — за друг живот на остров Крит. Работата ми харесваше, а не биваше да забравям и за отношенията си с Чарлс — особено в този момент, когато бяхме в толкова затруднено положение. Не можех да си представя как седя на скалите на морския бряг като някаква Шърли Валантайн от двадесет и първи век, преоткрила живота си в екзотичната чужбина, на хиляда мили от най-близката книжарница от веригата „Уотърстоун“.
— Ще си помисля — казах аз. — Може би си прав. Може би до края на годината ще остана без работа. Предполагам, че ще мога да оправям леглата в хотела или нещо подобно.
Андреас остана при мен през нощта и беше хубаво отново да сме заедно. Но докато лежах в тъмното, обгърната от неговите ръце, в съзнанието ми препускаха многобройни мисли и не ми даваха да заспя. Виждах в мислите си как слизам от колата в „Аби Грейндж“, а над мен злокобно се извисява кулата, разглеждам следите от автомобилни гуми, претърсвам кабинета на Алан. Пред очите ми сякаш отново се плъзгаха снимките от кабинета на Саджид Кан, но този път на тях се виждаха Алан, Чарлс, Джеймс Тейлър, Клеър Дженкинс и самата аз. В същото време, в главата ми отекваха реплики от изминали разговори.
„Просто се притеснявах да не получиш световъртеж.“ Беше Джеймс, който ме беше сграбчил на върха на кулата.
„Смятам, че някой го е убил.“ Сестрата на Алан в Орфорд.
И по-рано същата вечер, Андреас в ресторанта: „Това не е твоя работа. Не би трябвало да се забъркваш в това.“
Много по-късно през нощта ми се стори, че вратата се отвори, а в спалнята ми влезе един мъж. Подпираше се на бастун. Не каза нищо, но докато стоеше и тъжно се взираше в Андреас и мен, през прозореца влезе лъч лунна светлина и аз разпознах лицето на Атикус Тип. Бях заспала, разбира се, и сънувах — но си спомням, че се запитах как беше успял да влезе в моя свят, преди да ми хрумне мисълта за това, че може би аз бях влязла в неговия.
Частният клуб над ресторант „Айви“
— Какво стана? — попита ме Чарлс.
Разказах му за посещението си във Фрамлингам и за срещите с Джеймс Тейлър, Саджид Кан и Клеър Дженкинс. Не бях успяла да открия липсващите глави. Не бяха в компютъра му. Нямаше и страници, написани на ръка. Не съм съвсем сигурна защо, но не повдигнах темата за истинската причина за смъртта на Алан — не споменах и убеждението си, че неговото писмо може да е било използвано нарочно, за да ни заблуди. Не му казах и за това, че съм прочела — или поне съм се опитала да прочета — „Пързалката“.
Сама бях избрала да вляза в ролята на детектива — а ако имаше едно нещо, което да обединява образите на всички детективи, за които някога бях чела, това беше тяхната задължителна самота. Заподозрените се познават помежду си. Може би дори са роднини или приятели. Но детективът винаги е външен човек. Той задава всички въпроси, които трябва да зададе, но в действителност не завързва отношения с никого. Той не вярва на хората, а на свой ред те се страхуват от него. Отношенията им се основават изцяло на заблудата — и в крайна сметка не стигат доникъде. След като разкрие убиеца, детективът си заминава и никой повече не чува за него. Нещо повече, всички се радват, че вече няма да бъде сред тях. Сега усетих нещо подобно с Чарлс: между нас имаше някаква дистанция, която никога не бях усещала по-рано. През главата ми дори мина мисълта за това, че ако Алан наистина е бил убит, самият Чарлс може би също беше заподозрян — въпреки че не можех да се сетя за нито една причина той да поиска да убие най-продавания си автор, докарвайки се по този начин до фалит.