Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Май не ви харесват картите — каза Сидни с най-спокоен тон. — Ще играете ли?
— Мисля, сър — каза шпионинът угоднически, обръщайки се към мистър Лори, — че мога да апелирам към един джентълмен на вашата възраст и с вашето благородство да убедите този джентълмен, толкова по-млад от вас, да не играе при никакви обстоятелства коза, за който спомена. Признавам, че съм шпионин и че това е позорно занятие, но нали все пак някой трябва да го върши. А този господин не е шпионин и защо трябва да пада толкова низко и сам да става такъв?
— След няколко минути, мистър Барсад — каза Картън, все едно, че говореха на него, и погледна часовника си, — ще изиграя този коз без всякакви угризения.
— Все се надявах, господа — каза шпионинът и непрекъснато се опитваше да въвлече мистър Лори в разговора, — че вашето уважение към сестра ми…
— Не бих могъл да засвидетелствувам уважението си към сестра ви по-добре, освен като окончателно я отърва от нейния брат — каза Картън.
— Все пак не размислихте ли, сър?
Угодническият тон на шпионина странно контрастираше с очебийно грубите му дрехи и обичайното му държание, но невъзмутимостта на Картън така го пресече (впрочем за много по-честни и мъдри люде от него самия Картън представляваше една загадка), че той се запъна и спря. Докато се чудеше какво да направи, Картън каза, отново заемайки позата на човек, който разглежда карти:
— Сега си мисля, че може би имам и една друга карта, която още не съм споменал. Онзи приятел и също така овца като тебе, който каза, че пасе в провинциалните затвори, кой беше той?
— Французин е. Не го познавате — каза бързо шпионинът.
— Французин, значи — повтори Картън и се замисли и въпреки че повтори думата, изглеждаше, като че изобщо не го забелязва. — Хм, може и да е.
— Е, уверявам ви — каза шпионинът, — макар че това не е важно.
— Макар че това не е важно — повтори Картън по същия механичен начин, — макар че не е важно. Не, не е важно. Не. И все пак аз познавам това лице.
— Мисля, че не. Сигурен съм, че не го познавате. Не може да бъде — каза шпионинът.
— Не-може-да-бъде — измърмори Сидни Картън като ехо и пак напълни чашата си (слава богу, беше малка). — Не може да бъде. Говореше добре френски. И все пак като чужденец.
— Като провинциалист — каза шпионинът.
— Не. Като чужденец — извика Картън и удари с разтворената си ръка по масата, защото нещо в ума му просветна. — Клай! Маскиран, но същият. Този човек също е бил в Олд Бейли.
— Не бързайте, сър — каза Барсад с усмивка, която още повече изкриви на една страна гърбавия му нос. — Тук вече ми давате преимущество. Клай (който, признавам след толкова години, наистина ми беше партньор) почина преди няколко години. Бях при него, когато беше болен. Погребаха го в Лондон в църквата „Свети Панкрас“. Неговата непопулярност сред мошениците ми попречи да изпратя останките му, но помогнах да го сложат в ковчега.
В този момент мистър Лори забеляза от мястото си някаква призрачна сянка върху стената. Търсейки източника й, той откри, че тя се получаваше от внезапно и необикновено повдигане и щръкване на вдигнатата и щръкнала коса на мистър Крънчър.
— Нека да бъдем разумни — каза шпионинът — и нека бъдем справедливи. За да ви покажа, че грешите и колко несъстоятелно е вашето твърдение, ще ви покажа удостоверение за погребението на Клай, което случайно нося в бележника си. — Той бързо го извади и отвори. — От тогава е. Ето го. Моля ви, погледнете го, погледнете го! Може да го вземете. Не е подправено.
В този момент мистър Лори забеляза как отражението върху стената се удължи и мистър Крънчър стана и пристъпи напред. Косата му беше неимоверно щръкнала, като че ли кравата със счупен рог го беше разрошила в къщата на Джак.