Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Мистър Лори отвърна със същата разнеженост:
— Преди двайсет години — да. Сега обаче, на тия години — не. Защото колкото повече се приближавам до края, започвам да се движа в кръг, все по-близо и по-близо до началото. Това сигурно е част от постепенните приготовления за дългия път. Сърцето ми сега се размеква от много спомени, които отдавна бяха заспали, спомени за хубавата ми млада майка (а аз съм толкова остарял) н най-различни асоциации за ония дни, когато това, което днес наричаме свят, не беше толкова реално за мен и когато още не бях осъзнал недостатъците си.
— Разбирам това чувство — възкликна Картън, силно развълнуван. — То помага ли ви?
— Надявам се.
Тук Картън прекрати разговора, като стана, за да му помогне да облече палтото си.
— Но вие — каза мистър Лори, връщайки се пак на темата, — вие сте млад.
— Да — каза Картън, — не съм стар, но моята младост не ме доведе до зрелост. Да не говорим за мен.
— И за мен също. Отивате ли си?
— Ще ви изпратя до вратата й. Нали знаете моите скитнически навици. Ако походя из улиците повечко, не се тревожете. Ще дойда пак сутринта. Утре ще ходите в съда, нали?
— Да, за съжаление.
— Аз също ще бъда там, но просто като зрител от тълпата. Моят шпионин ще ме вкара. Хванете ме под ръка, сър.
Мистър Лори го хвана и двамата слязоха по стълбите, а после излязоха навън. След няколко минути пристигнаха на мястото, за където беше тръгнал мистър Лори. Картън го остави, но за малко се повъртя и когато вратата се затвори, той се обърна към нея пак и я докосна. Беше чул, че тя ходи в затвора всеки ден. „Сигурно излиза оттук — каза си той, като се огледа. — После се обръща и вероятно върви по тези камъни. Ще тръгна по стъпките й.“
Беше десет часът вечерта, когато той застана пред затвора „Ла Форс“, където тя беше заставала стотици пъти. Някакъв дърворезач пушеше лула пред вратата на затворената си работилница.
— Добър вечер, гражданино — каза Сидни Картън, като поспря край него. Мъжът го гледаше изпитателно.
— Добър вечер, гражданино.
— Как върви Републиката?
— Искаш да кажеш Гилотината? Не е зле. Днеска шейсет и три. Скоро ще стигнем стотака. Самсон и неговите хора понякога се оплакват, че са се уморили. Ха, ха, ха. Толкова е смешен този Самсон. Такъв бръснар!
— Често ли ходите да го гледате?
— Как бръсне ли? Винаги. Всеки ден. Какъв бръснар! Виждал ли си как работи?
— Никога.
— Върви и погледай, когато има калабалък. Представи си само, гражданино. Днеска обръсна шейсет й трима за по-малко от две лули време. По-малко от две лули. Честна дума ти казвам!
Когато дребното ухилено човече протегна лулата си, за да покаже как е работил палачът, Картън почувствува толкова силно желание да го цапардоса ида го пребие, че обърна глава настрани.
— Ама ти не си англичанин — каза дърворезачът, — макар да носиш английски дрехи.
— Англичанин съм — каза Картън, като спря и му отговори през рамо.
— Говориш като французин.
— Уча тук от много време.
— Аха, станал си истински французин! Довиждане, англичанино.
— Довиждане, гражданино.
— Отиди и виж това смешно куче — настоя дребното човече, като подвикна след него — и си вземи лула!
Сидни още не се беше изгубил от погледа му, когато внезапно спря в средата на улицата под една мъждукаща лампа и написа нещо с молив върху парче хартия. После с уверената крачка на човек, който добре знае пътя, прекоси няколко тъмни и мръсни улици — много по-мръсни от обикновено, тъй като и най-хубавите булеварди изобщо не се чистеха в това време на терор. Спря пред една аптека, която собственикът й тъкмо затваряше. Беше малко, тъмно и сбутано магазинче на една криволичеща и стръмна улица и собственикът му също беше дребен, мрачен и уродлив.
Картън каза „добър вечер“ и на този гражданин, като се изправи пред щанда и сложи пред него парчето хартия.
— Фюу — тихичко подсвирна аптекарят, докато го прочиташе. — Хи, хи, хи.
Сидни Картън не му обърна внимание и аптекарят каза:
— За тебе ли е, гражданино?
— За мене.
— Трябва да внимаваш да не ги смесиш, гражданино! Нали знаеш какво ще стане, ако ги смесиш?
— Отлично.
Той направи някакви пакетчета и му ги даде. Сидни Картън ги сложи едно по едно във вътрешния джоб на сакото си, наброи парите на аптекаря и внимателно излезе от магазина.
— За днес свърших работата си — си каза той, поглеждайки нагоре към луната, — до утре. Не мога да спя.
В начина, по който изрече тия думи под забързаните облаци, нямаше безразсъдство: те изразяваха едновременно нехайност и предизвикателство. Каза ги спокойно, с тона на уморен човек, който бе скитал, борил се и се бе загубил, но който накрая си бе намерил пътя и бе видял края му.