Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Великият войвода на България Самуил Мокри не се решаваше да предприеме нищо в това зло време, а имаше и други, — още по-важни причини, които го караха да се въздържа от каквито и да са действия срещу ромеите. Той бе мислил да удари Солун след падането на Верея и Сервия, но това сега беше невъзможно. С падането на двете твърдини пътят му към големия крайморски град беше отворен, ала през тая лоша година българската войска бе останала само с няколко хиляди коня, намалял бе много и другият добитък, та нямаше за обоза, нямаше с какво да се превозват и бойните уреди. Нямаше и храна достатъчно. Самуил Мокри видя с очите си стените на Солун и знаеше, че не може да се върви срещу тоя град само с лък и меч. Колкото бяха нужни люде, не по-малко бяха нужни коне и волове, също и тежки ббйни уреди. Великият войвода, както вече се разказа, още през пролетта изпрати в ромейската земя дружини да задигнат оттам добитък и всякакви храни за войската, но годината беше лоша също и за ромеите. Бушували бяха и там всякакви стихии, не бе останал комай ни добитък, ни зърно, ни какъвто и да е плод. Българските дружини само разбуниха тамошните български племена, а не прехвърлиха много нещо отсам границата. Самуил Мокри не се решаваше да премине Вардара с такава войска — без добро облекло и храна, без коне, без бойни уреди. Не се решаваше пак и да разпусне войската за по-сгодно време: войска лесно се разпуща, но много по-трудно се събира за война и отбрана. Василий Втори беше още в Мала Азия и в междуособна война, но работите в царството му като че ли се обръщаха в негова полза. Още през месец брезок бе убит най-върлият му противник Варда Фока и ако вторият Василий успееше да се разправи с вътрешните си врагове, можеше след това да се обърне към България.
В това тежко и безплодно време всеки живееше със своите си грижи и само вождът единствен мислеше за общото дело. Дори царят, който по сан беше най-горе от всички, виждаше само пред себе си и около себе си. Цар Роман живееше с постоянната си скръб, със страховете си, с болестите си и не дигаше глава да погледне по-надалеко. Какво оставаше за простия войник, който се измъчваше и от глад, и от жажда, ходеше бос и тъгуваше за родното си село? Самуил Мокри виждаше в погледите и на царя, и на всички началници, и на всеки войник един и същ укор към него; не се сдържаха вече войниците му и с думи подире му:
— Какво чакаме още… Няма нито враг насреща, нито кого да гоним. И господ вече не може да ни търпи. Сушата и нас ще изгори, мор ще ни стигне…
Великият войвода беше сам сред толкова люде с това, което виждаше и знаеше по-добре от всички. Също Ивац и Симеон Илица, и Кракра, и Никулица, тия най-верни негови люде, не бяха сега е него с цялото си сърце. Те му бяха покорни, но не бяха с неговите мисли и грижи.
Глава XIV
Годината наближаваше своя край под същото враждебно, застинало небе и всеки ден приличаше на предидущия, всяка нощ беше като преминалата. Слънцето изгряваше и залязваше в своите часове и гледаше от пепелявото небе като кръвясало око, което следи и дебне. По земята не остана жив ни един стрък, ни една тревичка, шумата по дървесата изгоря и окапа още през месец зарев23. Отдалечили се бяха и звездите в небесните дълбини. Кометата се бе изместила на няколко разтега, но гореше все тъй ниско над земята като огромен факел, който се приближаваше да я запали. На няколко пъти около нея пламваха високи огнени стълпове, на няколко пъти месечината загасваше съвсем, та и слънцето изчезваше посред бял ден, земята потъваше в мрак, политаше сякаш в тъмна бездна. Уплаши се и черният бивол, който крепи земята на рогата си, разклати я много пъти, негли да я захвърли и разбие като ненужна вещ. Людете чуваха гневния му рев, който идеше още по-страшен през земните недра. Като детски играчки се катурваха и разпадаха каменните и тухлени зидове, затрупваха живи люде, които едвам успяваха в последния си миг да нададат предсмъртен вопъл. Не се промени забуленото, навъсено небе ни през пролетта, ни през лятото, ни през есента; само пътят на слънцето ставаше все по-къс и ден след ден летният жар и пек се превърна във вледеняващ дъх, който пресуши и последната животворна влага по земята…
23
зарев — месец август.