Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Обзема ме ужас, че онези, които ме изравят, ще спрат. Излизайки от транса, отначало не мога да си спомня как съм се озовал където съм и дори къде е това. Земетресение или лавина, терористично нападение? Знам само, че не виждам, че не мога да дишам, че съм в капан и съм обзет от дива паника.
Опитвам се да извикам — да дам знак, че усилието да ме изровят е оправдано, че който и да е спасителят ми тук долу има човек. Искам да извикам — жив съм, тук съм, не се отказвайте.
Резултатът е далеч от намерението ми. Не е вик, нито крясък. Повече прилича на стон или ръмжене, толкова слаб, че едва ли някой би могъл да го чуе. Сякаш на гласа ми му липсва достатъчно скорост да преодолее звуковата бариера.
Докато извадят ковчега и вдигнат капака — процес, който отнема много време, — вече съм си спомнил как и защо съм погребан жив. Чудя се — докато се трудят над ексхумацията ми — колко време съм бил долу. Докато бях погребан, изгубих всякаква представа за време и място. За кратко изгубих дори представата за себе си, за Алекс Калахан. Времето сякаш нямаше край. Отначало броях вдишванията си на цикли от по сто, но постепенно обърках числата, а после започна да ми се струва безсмислено. За кратко полудях, крещях, мятах се и се опитвах да си изровя път навън, в резултат на което пръстите ми се разкървавиха. Известно време използвах болката да си повдигам духа. Докато ме боли, казвах си, съм жив. Боли ме, следователно съществувам. Или нещо такова.
Това ме изпълваше със съжаление — изчезването. Щеше да бъде трудно за родителите ми и Лиз. Основната ми грижа беше за момчетата, защото се смятах за последната им надежда. И други биха могли да минат по стъпките ми, само че всички вече ги смятаха за мъртви. Тази мисъл ми помогна да издържа още известно време. Като мислех за Шон и Кевин, като извиквах всеки свой спомен за тях, като съживявах лицата и гласовете им, аз успях да запазя известно самообладание. А имах и видение за тях, видение, което смятах за истинско и което все още смятам за такова.
По някакъв начин съзнанието ми се изплъзна от времепространствените окови и се озовах в стая, която не бях виждал преди. Сякаш бях в средата на тавана и гледах надолу. Момчетата спяха на дървени легла, от онези големите, грубо изсечени кревати в стил „Дивия запад“, едно над друго. Завити бяха с меки тъмночервени одеяла, Шон на долното легло, Кевин — на горното.
Кевин се размърда под погледа ми и се обърна на другата страна. Устата му беше отворена и аз видях, че двете му нови предни зъбчета, които тъкмо се бяха показали, когато момчетата пристигнаха при мен от Мейн, вече са израснали почти напълно. Ръбчетата им бяха някак леко неравни, грапавини, които сигурно щяха да се изгладят с времето, а самите зъби изглеждаха прекалено големи за лицето му, както винаги става с новите предни зъби на малчуганите. А после видението се стопи и аз се озовах обратно в мрака, опитвайки се трескаво да извикам някакъв образ в главата си — Коледа при родителите на Лиз, лицето на Шон, когато видя новото си колело под дървото на двора.
След време обаче волята ми се срина. Димент ме беше погребал жив. Той беше приятел на Будро. Ако съм си мислел, че милият му поглед ми е обещал нещо, значи съм загърбил разумната си преценка в полза на надеждата. Чудех се дали Пинки ще успее да открие гроба ми.
А после преминах отвъд съжалението, на една нова арена, където интересът ми към самия мен се беше превърнал в нещо несъществено. Мисля, че точно заради това оцелях. Предадох се. Заличих всяка мисъл, защото всички мисли правеха кръг обратно към себе си — „Ами ако се обърна?“ винаги водеше до „Мога ли да се обърна?“. И така нататък.
В известен смисъл да се предам беше облекчение. Да спра да се боря, да спра да се концентрирам върху болката си, да спра да мисля за Шон и Кевин, да спра да се надявам. Да спра да мисля, че Алекс Калахан има каквото и да било значение във вселената. Да спря да мисля въобще.
Докато измъкват пироните от ковчега, стърженето е най-прекрасната музика, която съм чувал в живота си. Когато махат капака, светлината ме заслепява и аз инстинктивно стискам очи. Хващат ме за ръцете и ме изправят до седнало положение.
— Така, полекичка. Още не си отваряй очите. Нека първо светлината проникне през клепачите ти.
Някой доближава картонена чашка с вода до устните ми и аз отпивам няколко жадни глътки, като се оливам целия. Опитвам се да вдигна ръка към лицето си, за да си избърша устните, но ръката ми се тресе толкова силно, че не успявам — само се удрям по лицето.
— Няма нищо — казва глас, който разпознавам като гласа на Димент. — Ще се оправиш. Нали ти казах, човече? Просто трябва да вярваш. Тялото не обича да го затварят така, това е. Но ще се оправиш, точно както ти обещах. Спокойно. Нека светът те посрещне с добре дошъл, братко.