Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Имай вяра, приятелю мой.
Явно е някакъв традиционен напев, защото членовете на бизангото пропяват в хор след Димент:
— Имай вяра!
— Довери се на своите братя и сестри.
— Довери се!
— Без вяра няма възкресение.
— Без вяра сме обречени.
— Без вяра нямаме нищо.
— Имай вяра!
Това продължава известно време, а после всички млъкват. Димент ме плясва по гърба.
— Не се тревожи, човече! Ще те изровим бързо!
— Бързо? — питам аз. — Имате предвид… веднага или…
Димент се смее, отмята главата си назад и всичките му зъби се виждат.
— Не — казва докторът, като едва успява да го изрече от смях. — Виж, ще прекараш нощта в почивка под земята. Ние ще сме тук и ще пеем. Ще танцуваме с лоа. Когато слънцето изгрее, твоите братя и сестри ще те извадят.
— Амин!
— О, да!
— Сладък сън!
— Боже на небето!
Поемам си дълбоко дъх. Исусе! Откакто момчетата изчезнаха, се отдалечавам все повече от онова, което се смята за нормално. Толкова съм далеч от всяко мислимо за мен място… намирам се в сърцето на тресавище, облечен с бял фрак. И зяпам немигащо ковчега.
Поемам си дълбоко дъх, отново. Мисля си за патолога във Вегас, чувам го как разсъждава на глас, че Клара Гейблър е била в чамов сандък, може би ковчег, но изглежда е дочакала доброволно участта си, без борба.
— Не мисля, че мога да направя това — казвам аз.
Доброто настроение се изпарява от лицето на Димент. Изведнъж челото му се смръщва от разочарование.
— Тогава аз мога да ти помогна — казва той.
— Мамка му! — чувам гласа на кльощавия. — Онзи последния го погребахме само за да си докажел колко струва!
— Знам — подхваща друг глас, — този обаче го е страх, просто…
Димент вдига ръка и те млъкват.
Застанал на лунната светлина с невероятния си фрак, който почти я поглъща, аз търся трескаво думи.
— Онова, което искате да направя… — Устата ми е пресъхнала, едва говоря. — Онова, което искате да направя… ще си струва ли?
— Зависи от теб — казва ми Димент. Лицето му е от камък. Очите му проблясват на светлината от факлите. Изглежда уморен и ядосан. Другите около нас започват да мърморят.
Имам чувството, че съм застанал на ръба на пропаст и се каня да скоча в празното.
— Не — казвам му аз. — Не зависи от мен. Зависи от теб. Можеш ли да ми кажеш как да намеря Будро?
Димент клати глава.
— Нямаш ред, синко. Това е въпрос за после — разбираш ли какво ти казвам? Първо трябва да докажеш вярата си. — Но макар да заобикаля въпроса ми, очите му не го правят. Те остават вперени в мен. Гледа ме напрегнато, задържа погледа ми. Няма злонамереност в неговия. — Ако ти ми се довериш — казва накрая, — аз ще ти помогна.
Не знам защо, но му вярвам.
Някъде вляво от мен зазвучава бавен и монотонен барабанен ритъм. Шепот на гласове. Някой надига бутилка и ромът бълбука. Кльощавият се киска. Жена тананика приспивна мелодия.
Гледам в краката си, докато вървя към сандъка. А после, преди да съм променил решението си, влизам в него. Всички се надвесват над мен. Виждам едрия мъж, който се навежда да вдигне капака. Затварям очи. Сигурно съм луд.
— Алекс! — казва Димент и очите ми се отварят рязко.
Той гледа надолу към мен. Зад него едрият и още двама от мъжете държат капака на сандъка. Димент излива някаква течност върху лицето ми, която сякаш капе от пръстите му. Студена е, но при допира с кожата ми сякаш я изгаря. Тетродотоксин? Започват ли да изтръпват устните ми?
— Чакай! — казвам аз и се опитвам да седна. Трима мъже ме бутват внимателно назад.
Звънлив сопран запява „Амейзинг грейс“. Заливат ме вълни на паника. Това не се ли пее на погребения? А после си мисля — това си е погребение. Те ме погребват.
— Довери ми се — казва Димент и капакът изтраква върху сандъка.
Стиснал съм здраво очи. Може да съм хипнотизиран или нещо друго. Защото така изчезват хората.
Внезапно усещам дъха си в дървото и сърцето ми се качва в гърлото. Може би ще ме пуснат да изляза веднага — мисля си аз в продължение на една великолепна секунда. Може би е трябвало само да докажа, че мога да го направя, и после…
Не. Тази надежда се изпарява и едва се удържам да не заблъскам в паника по дървения сандък, когато те започват да заковават капака. Защо е необходимо това? Щом е нещо като фалшиво погребение, защо са им истински пирони? Големи при това. Видях ги. А и ковчегът изглежда съвсем нов. Защо не използват един и същи ковчег, щом го правят редовно? Защото този ковчег ще си остане тук. Тресавището сигурно е пълно с погребани трупове.
Толкова силно се чува, толкова удивително силно — всеки удар на чука е като оглушително сътресение. Има го и усещането — което ме кара да се свия възможно най-далеч от капака, — че пироните може да пробият през дървото. Започват при главата ми и продължават да забиват пирони по посока на краката, после обратно нагоре от другата страна. В паузите между два пирона чувам барабана и пеенето.