Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Пак онзи чук. Толкова шум вдига! Ще ми се да запуша с ръце ушите си, но ковчегът е прекалено тесен.
Броя пироните, дотук единайсет. Не са ли твърде много?
Толкова силен шум.
И макар че наистина е непоносим, понасям някак шума. Когато спира, с потрес установявам, че се моля. Моля се механично, повтарям ли повтарям „Отче наш“ в порой от безсмислени срички. Не съм вярващ и потокът от думи в главата ми е като евтин трик. И нещо като падение. Не мисля, че е редно да се молиш, ако не вярваш. Все едно съм взел назаем нещо, на което нямам право.
Отченашкойтосинанебетодасесветииметоти…
Но не мога да спра.
Дадойдецарствототидабъдеволятатикактонанебетотакаиназемятаинидайзалъканашнасущнийипростинанаскактониепрощаваменадлъжницитеси…
Имам чувството, че само ако успея да я кажа достатъчно бързо, достатъчно съвършено, ако няма абсолютно никакви паузи между думите, нищо лошо няма да ми се случи.
Иненивъвеждайвизкушениеаниизбавиотлукавиязащототоваецарствотоисилатаиславатавовекивеков.
Обърках ли я? Май да. Започвам отначало.
Отченашкойтосинанебето…
Сандъкът се разтърсва и усещам миризма на пластмаса, когато някаква тръба е натикана в една дупка в капака точно над лицето ми. Човек би си помисли, че вече съм се настроил за нещо такова. Виждаш ли, молитвите ти са чути, нашепва онзи глас в главата ми.
Не мога да докосна дупката, не мога да я видя, но знам, че е там, познавам по миризмата на пластмаса и по малко по-хладния въздух, който прониква през нея. С известно усилие мога да повдигна глава, да захапя края на тръбата и да всмуча въздух.
Цялото ми тяло се е било стегнало като юмрук, докато заковаваха ковчега. Сега, след като осъзнах, че има въздухопровод, започвам малко да се отпускам. Само че така съм се бил стегнал, че сега, при отпускането на мускулите, започвам да треперя, направо се треса. Все още се треса, когато усещам сандъкът да се поклаща — повдигат го.
Клати се напред и назад, наляво и надясно. Чувам гласове, вик, но не чувам какво казват. А после спускат ковчега. Люлее се леко при спускането, а после, когато остава половин метър, го пускат. Нютоновите сили си казват думата — удрям се в капака, носът ми се забива в края на дихателната тръба и аз крещя от болка. Обзема ме ужасният страх, че съм разместил тръбата. Повдигам трескаво глава да проверя дали мога да я достигна с устни. Да.
А после лопата пръст се изсипва върху дървения капак. Примижавам, сякаш може да мине през дървото и да ме удари.
После още една, и още една.
После… нищо. Само мрак.
И звукът на собственото ми дишане.
39.
Не съм сигурен дали съм заспал, или е просто някакъв транс — или пък страдам от недостиг на кислород, — когато за пръв път чувам звука. Идва от много, много далеч — от Китай например. Приглушен дращещ звук, който не ми говори нищо, който се случва независимо, който съществува сякаш в своя си вселена. Слушам звука с безразличието на машина — един от онези монитори в музеите например, които безучастно следят влажността и температурата и записват данните, за да бъдат по-късно анализирани от някое разумно същество.
Звукът продължава и аз постепенно възприемам идеята, че моята нова вселена ще приеме този звук. Не съм сигурен какво е отношението ми към звука, защото той не е точно приятен, сега, когато го оценявам като обстоятелство за постоянно. Сега, когато е вездесъщ. Сега, когато е присвоил съзнанието ми почти изцяло. Не усещам много — дървото под пръстите ми, неравната повърхност на тръбата за дишане. Не виждам нищо. Миризмите са ограничени до миризмата на собственото ми тяло, аромата на чамова дървесина, миризмата на пластмасовата тръба.
Единствената променлива е звукът и затова поглъща цялото ми внимание. След известно време започва да ми се струва, че звукът всъщност е в главата ми, че по някакъв начин съм си го измислил.
Чак когато лопата удря дървото съм изстрелян към гледната точка на истински наблюдател и осъзнавам, че звукът съпровожда реално събитие във времето. Това е звукът на метален инструмент, който се удря в дървения предмет, в който съм затворен. Тази нова мисъл ме изхвърля от състоянието на транс.
Заровен съм жив и сега някой ме изравя.
И моментално ме залива цунами от страх и клаустрофобия. Заровен съм жив!