Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Обличам фрака, щраквам тирантите и увивам на кръста си аления пояс. Без изненада установявам, че ми лепва идеално. Слагам моите си дрехи на закачалките и си обувам отново обувките. После отстъпвам назад и се разглеждам в ламарината над мивката. Има нещо толкова шантаво в белия фрак, толкова по южняшки разточително, че за миг ми се повдига.
Чукам на вратата.
Отварят я навън. Кльощавият килва глава настрани и ме оглежда.
— Я го виж — казва той и се киска. — Божке! Добре изглеждаш! Добре изглежда, нали?
— Хммм — мънка едрият, после бърка в джоба си и вади аерозол против насекоми. — Затвори очи — казва той. Преди да съм възразил, ме напръсква от главата до петите с парфюмирана мъгла, която вони ужасно.
Кльощьо гаси лампата и пак тръгваме през клиниката в редица по един, едрият — начело.
Беемвето — моето средство за бягство — лъщи на лунната светлина. Опипвам ключовете в джоба си, но в интерес на истината изкушението да изключа алармата и да се метна на колата не е непреодолимо. Преминал съм някаква вътрешна граница. Каквото и да ми предстои, вече съм решил да го посрещна.
Едрият има фенерче, но батериите му явно са изтощени, защото воднистата жълтеникава светлина, която излъчва, е крайно недостатъчна да освети пътя ни. Лунната светлина почти не прониква през гъстите клони. Вървим по тясна пътечка през оплетена с лиани гора. Дърветата са призрачни, покрити с дебел мъх. Пътеката е нарязана от корени. Жуженето на насекомите ни обгръща отвсякъде с многогласната си врява.
— Хълмовете са живи — казва кльощавият и започва да се киска.
Едрият също се смее.
— Къде отиваме? — Тях едва ги различавам, но аз буквално светя в мрака.
— На мястото — казва едрият. — Не се тревожи, скоро ще стигнем.
Не виждам много, но мога да се досетя, че се приближаваме към вода. Лъчът на фенерчето отскача от преплетени мангрови дръвчета и току се чува плясък на жаба. Въздухът също мирише различно, гадно и влажно.
След още няколко минути надушвам дим и чувам тихи гласове. После най-сетне излизаме от тъмната гора на полянка. Димент и още десетина други — мъже и жени — седят около огън. Две бутилки, навярно с ром, се предават от ръка на ръка, дори подушвам алкохола. По-нататък в мрака, когато някой пламък се издигне с припукване, зървам блясък на вода.
Димент ме вижда и се изправя. Останалите членове на бизангото следват примера му. Димент ме прегръща, после отстъпва крачка назад да ме огледа.
— По дяволите, изглеждаш страхотно!
Усмихва се и зъбите му лъсват. После всички се изреждат да ме прегърнат, да се представят и да ме посрещнат официално с добре дошъл. Чувствам се отдалечен някак, все едно наблюдавам сцената отгоре — сбирка от доволни хора, които са насядали около весел огън, пийват си и следват човек, чиято горна устна е отхапана от зомби. После някакъв мъж в бяло излиза от гората и отива при тях. Сцената притежава някаква визуална екстравагантност, като нещо, което можеш да видиш в Националната галерия или в Метрополитън, картина от деветнайсети век, изобразяваща екзотична групова сцена — Посвещаване.
Сърцето ми тупти в неравноделен такт и онзи тих гласец току повтаря — какви ги вършиш?
След всичките прегръдки и поклони коленете ми са омекнали. С облекчение сядам до Димент, когато ме приканват да го сторя. Кльощавият и едрият също сядат в кръга. Ромът обикаля и в двете посоки. Този път пия без задръжки, когато ми идва редът, и жаждата ми е посрещната с ентусиазирано одобрение. След няколко минути си давам сметка, че повечето присъстващи са пияни.
Накрая Димент вдига ръка и всички се умълчават. Обръща се към мен и слага ръка на рамото ми.
— Алекс, готов ли си?
Кимам. Мисля си — давай да свършваме с това.
— Bon!
Едрият раздава факли от дебели бамбукови пръчки с някакъв плат увит в единия край. Членовете на бизангото пъхат факлите в огъня и после пак тръгваме нанякъде, още по-навътре в тресавището. Навеждаме се под ниските клони и прескачаме внимателно корените по пътеката. Насекомите жужат оглушително и аз съм благодарен за аерозола, който поне в някаква степен ги държи далеч от мен.
— Хо! — казва някой откъм челото на редицата. И след минутка заобикалям след Димент едно голямо дърво и се озовавам на друга полянка. Груб дървен кръст, висок приблизително метър, е забит накриво в земята. На няколко крачки встрани се чернее прясно изкопан гроб, до него — чамов сандък.
Минават няколко секунди, докато осъзная какво виждат очите ми, и когато това става, инстинктивно отстъпвам назад. Всички се смеят.
Димент застава с лице към мен. Странната му усмивка изобщо не ме успокоява.