Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
38.
Фаровете на беемвето пробиват мрака и осветяват необозначените улици, които на мен ми изглеждат напълно еднакви. Губя се два пъти въпреки подробната карта, която ми начерта Пинки. Аз обаче съм си предвидил достатъчно време и въпреки погрешните завои пристигам пред склада на Димент петнайсет минути преди полунощ.
Излизам от колата на топлия нощен въздух. Посреща ме жужене на насекоми, после и някаква птица или животно издава пронизителен писък като от джунгла, от който косата ми се изправя. Фаровете на беемвето греят още няколко секунди, сякаш да осветят пътя ми до вратата на бетонната сграда пред мен.
Прилича на страхотно място, където да те убият. Бледа, трептяща светлинка се процежда през единствения малък прозорец. Свещ? Питам се дали има електричество тук, но после си спомням коледните лампички на олтара. Сещам се и за странната колекция от предмети. Невъзможно ми е да им прикача някакво значение. Какво би могъл да означава гребенът? Или шишето с биберон?
На изровена пръст пред вратата се въргаля самотна обувка за тенис. Напомня ми за маратонката на Кевин, онази, която забелязах при портата извън турнирната арена. Зловещата асоциация ме залива с вълна от параноя и едва се удържам да не хукна обратно към колата.
В същия миг колата издава тих прещракващ звук и фаровете угасват. Правя няколко крачки напред и чукам по рамката на вратата. Едва съм докоснал къщата и мънистата биват отметнати шумно. Все едно двамата мъже са стояли от другата й страна и са ме чакали. Усмихват ми се.
— Добре дошъл, добре дошъл — казва единият. Слаб човек с рошава сивееща коса. Толкова е кльощав, че прилича на скелет. Гласът му е висок и писклив. — Влизай.
— Дошъл съм при…
— Хунганът не е тук — казва другият мъж. Той е едър и толкова черен, че светлината се отразява от широките равнини на лицето му. Поне на шейсет и пет е, много е висок и докато кльощавият ме плаши, едрият ми вдъхва доверие. — Но първо трябва да се облечеш — казва той с бумтящия си баритон.
— Облечен съм — казвам му аз.
Само че не съм, излиза. Казват ми, че имали за мен нещо специално, което да облека. Тръгвам след тях, на пръсти покрай пациентите, налягали в редица покрай стената. Някой стене. Друг вляво кашля — ужасен звук, който завършва със задавено хриптене.
— Тук — казва едрият и отваря една врата. Дърпа връвта на лампата и виждам къде са ме завели — в тоалетна.
— Ти преоблече — казва той. — Ние чакаме отвън.
Новите ми дрехи висят на вътрешната страна на вратата — бял фрак с червен карамфил на ревера. Сега разбирам защо е бил онзи въпрос кой номер нося. Не че това ме успокоява. Бял фрак?
Къпя се в пот — направо се излива от порите ми. И внезапно ме връхлитат разни въпроси:
Защо трябва да се преобличам?
И защо точно бял фрак? Сещам се за нещо, което ми беше казал Карл Кавана, нещо за бели гълъби и кръв.
Какво точно е „церемония по посвещаване“? Прескочете подробностите, дайте ми само общата идея.
И може ли просто така да се присъединиш към бизангото, или Димент ме пързаля?
И как бих могъл да се присъединя към нещо, щом дори не знам какво е то? Няма ли… устав или нещо такова?
Димент беше казал, че трябва да пристъпя в тазнощната церемония с доверие. Как бих могъл да се доверя на Димент? Та аз не го познавам!
И защо в полунощ?
Някаква неуслужлива част от ума ми нашепва звънливо: това е часът на вещиците.
Нито един от тези въпроси не изричам на глас. Вместо това, застанал колебливо на прага на тоалетната, преди да затворя вратата казвам:
— Ъъ, не знам…
— Ти се преоблече вътре — казва кльощавият, сякаш въобще не съм се обадил. Побутва ме леко.
— Аз не…
— Ние ще чакаме отвън — казва едрият и ме потупва успокоително по рамото. После ме побутва още малко навътре и затваря вратата.
Помещението е малко, претъпкано и делово — тоалетна чиния, мивка, стойка за хартиени кърпи, течен сапун. Квадратно парче лъскава ламарина виси над мивката вместо огледало. Вратата изскърцва и аз си давам сметка, че двамата ми посрещачи са се облегнали на нея.
Потискам лек пристъп на клаустрофобия и правя опит да се успокоя. Може да са се облегнали на вратата просто защото… за да се облегнат някъде.
Трудно е да се успокоя. Дишам твърде бързо, а един глас в главата ми напява пискливо: какви ги вършиш?
Мъжете от другата страна на вратата си говорят нещо тихо. Едрият се засмива от сърце и в смеха му сякаш няма и помен от злонамереност. Поемам си дълбоко дъх, няколко пъти. „Ти дойде при него — казвам си. — Ти издири Димент, а не той — теб. Ти го помоли за помощ.“