Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Странно нещо е съдбата — казваше си кралицата. — Два заговора, скроени независимо един от друг, два заговора за спасяването на една нещастна кралица, или по-точно казано, на една затворена жена, която не е извършила нищо, за да увлече или насърчи съзаклятниците. А и двете съзаклятия се подготвят в едно и също време! Кой знае, може пък двата заговора да са подготвени от едни и същи хора. Може пък това да е едно и също действие, разсредоточено в два огъня. Както и да е, важното е, че бих могла с леснина да се избавя от положението, в което съм. Но да се жертва вместо мен друга жена?! Да се убият двама души, за да може тази жена да стигне до мен?! Бог никога няма да ми прости това. Невъзможно е!
Но тя си спомни онези велики прояви на преданост от поданици към господарите им, онези древни предания за правото на господарите да разполагат с живота на поданиците си и сенките на умиращата монархия се раздвижиха, изправили гръб с достолепие. „Ана Австрийска ще приеме — каза си тя. — Ана Австрийска от всичко най-високо ще сложи великия принцип на спасението на коронованите глави. Ана Австрийска е имала същата като моята кръв, намирала се е в същото положение като мен. Тя би приела! Каква глупост да дойда във Франция, за да натоваря главата си с короната на Ана Австрийска! Но нима аз дойдох тук по своя воля? Двама крале са си казали:
«Тук трябва две царски чеда, които никога не са се виждали, никога не са се любили, а може би и никога няма да се заобичат, да се венчаят пред същия олтар, за да умрат на същия ешафод!»
Но не нося ли аз със своята смърт и смъртта на нещастното дете, което в очите на малкото ми приятели все още е крал на Франция? И след като синът ми умре, както умря баща му, то сенките им няма ли да се усмихнат във вечността — от съжаление, задето съм опетнила останките от престола на Свети Людовик със своята кръв, само и само да пощадя няколко капки простосмъртна кръв?…“
Вечерта завари кралицата разкъсвана от мъка, тресяща се от съмнения, смазана от тежък размисъл.
Тя на няколко пъти се взираше в лицата на своите пазачи. Тези хора никога досега не й бяха изглеждали по-спокойни.
Едновременно с това й се струваше, че двамата мъже, груби наглед, но в душата си може би чувствителни и добри хора, никога не са били и по-услужливи към нея.
В затвора нахлу тъмнината отвън. Стъпките на дежурните заечаха из коридорите. Виенето на кучетата на двора пропълзя сред стените. Мария Антоанета тръпнеше в ужас.
— О, Божичко, ще избягам — рече си тя. — Да, да, да — ще избягам! Веднага щом онзи се появи, ще изпиля желязната пръчка и ще оставя нещата да се развият така, както е казал Бог и онези, които ще ми дарят свободата. Аз принадлежа на децата си, няма да ги оставя да бъдат убити или ако ги убият, когато аз ще бъда вече свободна, то поне…
Тя не довърши, притвори очи и сподави вика си. Заспа. Страшен сън се присъни на нещастната жена, затворена в мрачната стая и отвсякъде заобиколена с решетки. В края на съня й решетките бяха изчезнали отвсякъде. Видя се заобиколена от мрачна и безжалостна войска, а самата тя изпълняваше ролята на жестока отмъстителка. Тя отмъщаваше за един народ, който, обективно погледнато, не бе нейният.
В това време Жилбер и Дюшен спокойно си разговаряха и приготвяха вечерята си, а в Консиержери влязоха Димер и Женевиев. Както всяка вечер, се настаниха на писалищната маса. След по-малко от час съдебният писар свърши работата си и ги остави сами. Когато си излезе, Димер отиде до празната кошница пред вратата на кралицата. Той откри там недокоснатия хляб, извади от него кутийката. Когато отвори сребърния предмет, Димер откри в него писмо. Прочете бележката с разтреперани ръце.
Женевиев го наблюдаваше напрегнато. Веднага щом забеляза това, Димер скъса писмото на ситни парченца и ги хвърли в горящата камина.
— Хубаво — рече той. — Съгласна е!
Като се обърна с лице към Женевиев, Димер каза:
— Ела, госпожо!
— Аз ли? — попита Женевиев.
— Да, трябва да си поговорим с теб, но съвсем тихо! Студена и неподвижна като мраморна статуя, Женевиев кимна с нямо съгласие и приближи.
— Дойде времето, госпожо — рече Димер. — Слушай!
— Слушам, господине.
— Ти предпочиташ смърт, полезна на твоята идея, смърт, заради която ще те благославя цяла партия, смърт, която цял народ ще оплаква, отколкото безчестна смърт или просто за отмъщение, нали?
— Да, господине.
— Можех да те убия още в първия миг, когато те заварих в дома на любовника ти — продължи Димер. — Но човек като мен, посветил живота си на едно чисто и свято дело, трябва да умее да се възползва и от собствените си нещастия и да ги посвещава на своята кауза. Това и направих, или по-точно казано, това имам намерение да сторя. Както знаеш, отказах се от удоволствието на отмъщението! Пощадих дори твоя любовник… Страшна усмивка се плъзна по устните на Женевиев.