Време да убиваш [A Time to Kill-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божидар Стойков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да убиваш [A Time to Kill-bg]». Краткое содержание книги:
— Кантора на смахнатите — каза Джейк.
— „Уилбанкс, Роу енд Арк. Адвокати“.
— И двамата без разрешителни — добави Джейк.
Клепачите на Лусиен натежаха като олово. Главата му несъзнателно клюмна напред. Той шляпна Сали по задника, докато тя почистваше счупените стъкла.
— Елементарно, Джейк — заяви сериозно той.
— Роу Арк — Джейк имитираше Лусиен, — познай кой е последният адвокат, лишен завинаги от права от Върховния съд на Мисисипи.
Елън нежно се усмихна и на двамата и си замълча.
— Роу Арк — продължи високо Лусиен, — познай кой ще бъде следващият адвокат в този окръг, който ще бъде изгонен от кантората си? — Той се разкикоти неудържимо, но когато, се поуспокои, попита: — Какво е това съвещание утре вечер?
— Искам да обсъдим списъка на съдебните заседатели с теб и някои други.
— Кои са те?
— Хари Рекс, Стан Аткавидж и може би още един.
— Къде?
— В осем, в кантората. Без алкохол.
— Сградата е моя и ако искам, ще си донеса цял кашон уиски. Да не би да си забравил, че дядо ми я е строил?
— Как бих могъл да забравя!
— Роу Арк, дай да се напием.
— Не, благодаря, Лусиен. И обядът, и разговорът много ми харесаха, но трябва да се връщам в Оксфорд.
Станаха и оставиха Лусиен на масата. Джейк отклони обичайната покана да поседи на верандата. Елън си тръгна, а той се качи горе. Беше обещал на Карла, че няма да спи вкъщи. Обади й се по телефона. Двете с Хана били добре. Тревожели се, но били добре. Той не спомена за Бъд Туити.
29
В сряда следобед по площада на Клантън бавно се понесе в кръг конвой от училищни автобуси в бяло и червено или зелено и черно, или десетки други комбинации с името на църквата, изрисувано отстрани под прозорците. Бяха трийсет и един, всичките претъпкани с възрастни чернокожи, които развяваха хартиени ветрила и кърпички в безплоден опит да се преборят със задушаващата жега. След третата обиколка около съда първият автобус спря пред пощата и трийсет и една врати се отвориха. Хората наизлязоха. Насочиха ги към един подиум на моравата, откъдето преподобният Ейджи крещеше разпореждания и раздаваше синьо-бели плакати с надпис „Свобода за Карл Лий“.
Улиците, които водеха към площада, се задръстиха от коли и всичко наоколо беше претъпкано. Стотици чернокожи бавно се запътиха към площада. Скупчваха се около подиума, чакаха за плакати, след това се мотаеха край дъбовете и магнолиите, търсейки сянка и познати. Прииждаха все нови и нови автобуси на църквата, но поради задръстването не успяваха да обиколят площада и стоварваха хората си пред Кафето.
За първи път тази година температурата достигна трийсет и осем градуса и имаше изгледи да се покачи още. По небето не се мяркаше никакво облаче, не подухваше ветрец, който да притъпи парещите лъчи или да отнесе влагата. За петнайсет минути на сянка под дърветата ризите подгизваха от пот и залепваха на гърбовете; на открито същото се получаваше за пет минути. Неколцина немощни старци намериха убежище в съда.
С всяка минута тълпата растеше. Преобладаваха възрастните, но имаше и много младежи, войнствено настроени и разгневени. Бяха твърде млади, за да са участвали в големите походи и демонстрации за граждански права през шейсетте, и сега усещаха, че това е една от редките възможности да скандират, да протестират и пеят „Ние ще победим“ — въобще да покажат, че са черни и потиснати в един свят за бели. Обикаляха наоколо в очакване някой да ги поведе. Накрая трима студенти си пробиха път до предните стъпала на съда, вдигнаха плакатите си и заскандираха:
— Свобода за Карл Лий!
— Свобода за Карл Лий!
Тълпата мигом поде бойния вик:
— Свобода за Карл Лий!
— Свобода за Карл Лий!
— Свобода за Карл Лий!
Хората изоставиха сенките под дърветата и се скупчиха плътно до стъпалата на съда, където имаше сглобен подиум и озвучителна уредба. Скандираха в един глас — не срещу някого или нещо, но надаваха новият боен вик в съвършен унисон:
— Свобода за Карл Лий!
— Свобода за Карл Лий!
Прозорците на съда се отвориха и служители и секретарки се взряха изумено в сборището под тях. Виковете ехтяха надалеч и магазините и канцелариите около площада опустяха. Собственици и клиенти излязоха на тротоарите. Демонстрантите забелязаха публиката си и проявеният интерес даде нова сила на възгласите, които набираха темпо и мощ. Лешоядите журналисти кръжаха в очакване и дебнеха, а шумът ги настървяваше. Спуснаха се към моравата с камери и микрофони.
Ози и хората му се мъчеха да регулират движението, но шосето и улиците наоколо бяха блокирани безнадеждно. Силеха се да наложат своето присъствие, въпреки че не съществуваше и намек, че някой има нужда от тях.