Сделката на капитан Ворпатрил

— Не — призна тъжно Иван. После добави, от страх да не изложи пред Гъли своя хм-пастрок. — Илян получаваше заплата на вицеадмирал, което си беше в реда на нещата предвид отговорността на поста му и количеството работа. — Или пък не? Трийсет години работа по 26.7 часа в денонощие, без почивка? Човек не се хваща на това хоро за пари. — Сега, след като се пенсионира, получава половината си заплата.

— И колко е това?

Иван, който се занимаваше най-редовно с ведомости и можеше да рецитира наизуст заплатите на всички чинове, настоящи и минали, каза:

— Сигурно би могла да го провериш някъде.

Биърли се поусмихна и примигна с ресници, което беше знак за Иван да продължава в същия дух.

— В такъв случай… той богат ли е извън заплатата си? — настоя Гъли.

— Нямам представа.

Гъли тръсна изненадано глава — кехлибарените й къдрици, събрани с шнола на тила, за разлика от дивия облак на Тедж, не успяха да подскочат достатъчно.

— Как може да не знаете?

— Предполагам, че има спестявания — вметна услужливо Биърли, разбърквайки какъвто там казан подгряваше, реши Иван. Самият той, волю-неволю, май щеше да види резултата. — Едва ли е започнал с много като млад офицер от пролетариата, но хората от тази класа обикновено са спестовни и живеят икономично. А и той нямаше никакви видими пороци.

— Нито тайни — вметна Иван. — Не е имал време да си отгледа пороци. — Не че Илян не умееше да пази тайни… дългогодишния си несподелен и неподозиран от околните пролетарски копнеж по лейди Алис например. Който тотално беше убягнал от вниманието на Иван, докато и двамата не сложиха картите на масата. Илян и собствената му майка.

О, добре де, един таен порок. И двамата бяха адски пияни на тържеството по случай рождения ден на Грегор преди две години, Иван — по навик и в името на традицията, пенсионираният Илян — защото дотогава винаги бил дежурен на тези тържества и сега за пръв път имал възможност да се напие, както сам обясни. Говориха за разни неща, които Иван забрави своевременно, а после незнайно как стигнаха до темата за чипа на Илян и каква част от съхраняваната в него информация се е изгубила безвъзвратно. И каква част Илян все още помни. Точно тогава Иван научи къде се пази най-голямата и най-тайна порнографска колекция на Бараяр.

„Не е като да съм я трупал нарочно, разбери — уверяваше го Илян. — Но проклетият чип запаметяваше всичко и не подлежеше на изтриване или редакция. Всичко и завинаги, без значение дали съм го видял неволно, или в резултат на лошо настроение, лоша преценка или лоша компания. Или във връзка с работата ми… боже, онези бяха най-отвратителните. Можеш ли да си представиш колко гадни записи от подобно естество е трябвало да изгледам за четирийсет години?…“

Има неща, мислеше си Иван, които никой мъж не бива да научава за друг мъж, дори за своя хм-пастрок, или най-вече за него. Случвало се бе разни хора — къде дискретно, къде направо — да го питат от колко време продължава онова между майка му и Илян, след неговото пенсиониране, когато връзката им беше станала… открита? Публична? Не демонстративна, защото лейди Алис никога не парадираше — обратното би било проява на лош вкус. По-скоро… кичеха се един с друг гордо, без да се крият и без да дават обяснения. В онзи момент обаче, на рождения ден на Грегор, Иван си помисли, че рисковете, свързани с предишната му работа, може би не са единственото наследство, което Илян е вкарал неохотно в леглото на своята високо уважавана ворска дама. За щастие на следващия ден Илян, изглежда, не помнеше нищо от разговора им — махмурлукът бил за младите, оплакваше се през стонове той, — а Иван с дълбока признателност не го подсети ни с дума, ни с поглед, ни с друго.