Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Шумната групичка министри си тръгна от абатството, като най-отзад притеснени застанаха госпожица Уитуел и Талоу. Натаниел не направи опит да ги последва. Много добре, помисли си той. И аз ще се дистанцирам от вас. Сам ще си проведа разследване.
На един от църковните столове в помещението седеше една младша магьосничка и си преглеждаше тефтерчето. Натаниел изправи рамене и се приближи толкова наперено, колкото можеше.
— Здрасти, Фенъл — грубо каза той. — Лоша работа.
Жената погледна стъписано.
— О, господин Мандрейк, не знаех, че все още работите по случая. Да, лоша работа.
Той кимна назад към гробницата.
— Открихте ли нещо за тях?
Тя сви рамене.
— Доколкото има някаква стойност. Документите у стареца го идентифицират като някой си Терънс Пенифедър. Притежавал е магазин за художници в Саутуърк. Другите са доста по-млади. Може да са работили с него в магазина. Още не им знам имената. Тъкмо отивах към Саутуърк да направя справка с неговите книжа.
Натаниел си погледна часовника. Два часа до призоваването. Имаше време.
— Ще дойда с теб. Само едно нещо… — Той се поколеба, сърцето му биеше малко по-учестено. — Там, в криптата… Имаше ли сред тях момиче — слабо, с тъмна права коса?
Фенъл се намръщи.
— Не и сред телата, които видях.
— Добре. Добре. Ами тогава, да тръгваме?
Пред магазина на Пенифедър бяха поставени едри служители от нощната полиция, а магьосници от няколко отдела оглеждаха внимателно вътрешната част. Натаниел и Фенъл си показаха пропуските и влязоха. Не обърнаха внимание на трескавото претърсване за откраднати артефакти и вместо това започнаха щателен оглед на една купчина стари счетоводни книги, открити зад касата. Само за минути Фенъл откри един списък с имена.
— Това е списък с плащания на служители — каза тя. — Отпреди два месеца. Може всичките да са от съпротивата. Никой от тях го няма днес.
— Нека да погледнем. — Натаниел го погледна набързо. Ан Стивънс, Катлийн Джоунс, Никълъс Дрю… Нищо не му говореха. Чакай — Стенли Хейк и Фредерик Уийвър. Фред и Стенли, ясно като бял ден. Беше на правилната следа, но тук нямаше и следа от Кити. Той обърна рязко на страницата с плащанията за следващия месец. И тук същите. Подаде тефтера обратно на Фенъл, почуквайки с пръсти по стъкления тезгях.
— Ето още един, сър.
— Не се занимавай. Вече видях — чакай малко.
Натаниел почти издърпа листа от ръцете на Фенъл, втренчи се в него отблизо, премигна и отново се втренчи. Ето го, същият списък, но с една-единствена разлика: Ан Стивънс, Кити Джоунс, Никълъс Дрю… Нямаше никакво съмнение: Кити Джоунс, Катлийн Джоунс, един и същ човек.
През многото месеци на търсене Натаниел бе преровил официалните документи за следи за Кити и не бе открил нищо. Сега стана ясно, че през цялото време беше търсил неправилното име.
— Добре ли сте, господин Мандрейк? — Фенъл го гледаше разтревожено.
Изведнъж се върна в действителността.
— Да, да, добре съм. Просто… — Той й се усмихна и си оправи ръкавела. — Мисля, че май имам добра идея.
33
Това беше най-голямото групово призоваване, в което участвах от славните дни на Прага насам. Четиридесет джина се материализираха почти едновременно в една голяма зала, построена за тази цел в недрата на Уайтхол. Както при всички подобни начинания, това си беше хаотична работа, въпреки големите усилия на магьосниците. Бяха подредени в спретнати редове от еднакви пентаграми, носеха еднакви тъмни костюми и изричаха тихо заклинанията си, докато заети чиновници записваха имената им на масите от двете страни. Ние, джиновете, естествено, се тревожехме по-малко за военното приличие: пристигнахме в четиридесет много различни маскировки и възхвалявахме своята индивидуалност с рога, опашки, пъстроцветни крайници, шипове и пипала; в цветове от матовочерно до нежно жълто; менажерия от вой и цвърчене; великолепен набор от серни облаци и миризми. От чиста скука се бях върнал към една от любимите си форми от едно време — крилата змия със сребристи пера, излизащи иззад главата ми71. От дясната ми страна имаше нещо като птица с дълги крака, отляво зловещ облак от синьо-зелен дим. До него имаше лигавещ се грифон, а до него пък — повече объркваща, отколкото плашеща — ниска и неподвижна табуретка за крака. Всички бяхме с лице към господарите си и очаквахме заповедите им.
Момчето почти не ми обърна внимание; бе прекалено заето с писането на някакви бележки.
71
Това беше велик номер в Юкатан, където свещениците падаха надолу по стъпалата на пирамидата или скачаха в пълното с алигатори езеро, за да избегнат хипнотизиращото ми поклащане. Ефектът върху момчето не бе точно такъв. В отговор на заплашителното ми извиване той се прозина, докосна зъбите си с пръсти и започна да драска в тефтера си. Дали грешката беше в мен, или просто днешните деца бяха виждали прекалено много?