Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Не ми изглеждаше правдоподобно, че група обикновени биха могли да си осигурят достъп до гробницата на Гладстон съвсем сами. Вместо това предположих, че някой трябва да им е дал някои насоки, така че да минат покрай първичните защити и да влязат в гробницата. И така, този толкова полезен човек или не е знаел за пазителя вътре, или може би той (или тя) е бил наясно; и в двата случая много се съмнявах, че момичето Кити и приятелите й са имали представа срещу какво се изправят.
И все пак тя поне бе оцеляла. А сега, когато магьосниците се чудеха какво да правят в опитите си да хванат скитащия се скелет на Гладстон, страховитият жезъл беше някъде по света77. Някой щеше да се възползва от това и не мислех, че ще е момичето.
Спомних си неизвестния интелект, който бях усетил да ме гледа през окото на голема, когато съществото се опита да ме убие в музея. Беше възможно, ако се погледне на цялата работа безпристрастно, да си представиш едно подобно сенчесто присъствие и зад работата в абатството. Същото ли? Считах това за повече от вероятно.
Докато чаках, зает с множество умни размишления като това78, автоматично преглеждах нивата, оглеждайки се за неприятности. И така стана, че постепенно на седмо ниво видях едно безформено сияние да се приближава във вечерната светлина. Прехвръкваше тук-там сред комините, понякога проблясвайки ясно, когато минаваше през сенките, понякога губейки се на фона на червения блясък на огрените от слънцето керемиди. На нива от две до шест сиянието беше еднакво; нямаше ясна форма. Определено представляваше аурата на нещо — следата на същността на нещо, — но бе невъзможно да се различи материалната му форма. Пробвах на първо ниво и там за пръв път мярнах подскачаща човекоподобна форма, обезцветена от залязващото слънце.
Скачаше от фронтони на ветропоказатели с точността на планинска коза, люшваше се на малкия въртящ се връх, после отскачаше по-нататък. С приближаването му започнаха да се чуват тънки писъци, като тези, извиращи от гърлото на развълнувано дете.
Моите дружки — дяволчетата, бяха обзети от внезапна тревога. Спряха да си чоплят ноктите и да си лъскат опашките и започнаха да търчат напред-назад по покрива, опитвайки се да се скрият едно зад друго и гълтайки коремите си в опит да изглеждат по-малко забележими.
— Ух-ох — казваха те. — Ух-ох.
Забелязах един от джиновете да следва подскачащата фигура от безопасна дистанция. Защо точно все още не бяха нападнали, не можех да разбера. Може би скоро щях да разбера. То идваше към мен.
Изправих се, бутнах опашката си под мишница, за да съм по-спретнат и зачаках. Другите дяволчета бягаха около мен, без да спират да квичат. Накрая протегнах крак и спънах едното. Другото го връхлетя и падна отгоре му.
— Тихо — озъбих се. — Опитайте се да покажете малко достойнство. — Те ме погледнаха мълчаливо. — Така е по-добре.
— Ще ти кажа нещо… — Едното дяволче сръга другото и ме посочи. — Може той да е следващият.
— Да. Този път може да вземе него. Може да се спасим!
— Мушкай се зад него. Бързо.
— Първо аз! След мен!
Последва толкова непристойна сцена, докато се бутаха и бързаха, в боричкането си да се скрият зад гърба ми, че вниманието ми през следващите няколко секунди бе изцяло заето с раздаването на няколко напълно заслужени шамара, екотът от които проехтя из целия град. Насред това представление погледнах нагоре; и там, седнал на парапета на ръба на покрива на блока, на не повече от два метра се намираше дезертиралият африт.
Признавам си, че видът му ме стресна.
Нямам предвид златната маска, оформена в смъртните черти на великия магьосник. Нямам предвид сплъстената коса, ветрееща се назад от лекия вятър. Нямам предвид ръцете на скелета, почиващи спокойно на хълбоците му, или гръбначните прешлени, подаващи се над вратовръзката, или прашния погребален костюм, висящ така отпуснато на скелета. Нищо от изброените дотук неща не бе особено вълнуващо; приемал съм вид на скелет десетки пъти — и не сме ли го правили всички ние? Не, това, което ме изненада, беше осъзнаването, че това не беше маскировка, а истински кости, истински дрехи и истинска златна маска най-отгоре. Същността на самия африт бе напълно невидима, скрита някъде в останките на магьосника. Той нямаше своя собствена форма — нито на това, нито на някое от другите нива. Никога преди не бях виждал такова нещо79.
77
През шейсетте години на деветнайсти век, когато забележителното здраве и жизненост на Гладстон отслабваха, дъртият чудак вдъхна значителна сила на жезъла си, за да може по-лесно да има достъп до нея. Накрая се оказа, че съдържа няколко същества, чиято естествена агресия бе подсилена, като бяха натъпкани заедно в един-единствен възел с размера на напръстник в дървото. Полученото оръжие беше може би най-забележителното от славните дни на Египет. Бях го зърнал отдалеч по време на завоевателните войни на Гладстон, докато прорязваше нощта със сърповидните си изблици светлина. Бях видял силуета на стареца, неподвижен, с високи рамене; хванал жезъла, той и въпросният предмет бяха единствените неподвижни точки сред параболите от огън. Всичко в обхвата му — укрепления, дворци, здравите стени — се превръщаха в прах; дори афритите се свиваха пред силата му. А сега тази Кити го бе свила. Чудех се дали знае точно в какво се беше забъркала.
78
Имаше и още купища невероятно интелигентни мисли, с които няма да се занимавам да тормозя хубавите ви малки главици. От мен да знаете, че всичките бяха добри, адски добри.
79
Простичък факт е, че при материализиране в човешкия свят ние трябва да приемем една или друга форма, дори и да е само полъх на вятъра или капка течност. Въпреки че някои от нас притежават силата да бъдат невидими на по-ниските нива, на по-високите ние трябва да разкрием някакъв външен вид: това е част от жестоките окови, изковани от магьосниците. Понеже не притежаваме определени форми на Другото място, напрягането да направим това е значително и ни причинява болка; колкото по-дълго останем тук, толкова по-силна става болката, при все че смяната на формата може временно да облекчи тези симптоми. Това, което не правим, е да „обладаваме“ материални предмети: колкото по-малко вземане-даване си имаме със земни предмети, толкова по-добре, а и тази процедура е стриктно забранена в условията на призоваването ни.