Окото на голема

Известно време криволичех напосоки из Централен Лондон под формата на гаргойл, без да имам определен план. Както винаги склонността ми да стоя далеч от неприятности се бореше с желанието ми да свърша работата и да ускоря възможно най-много освобождението си. Проблемът е, че афритите са измамни досадници: много трудни за убиване.

След известно време, понеже нямаше какво друго да правя, прелетях над една непривлекателна модерна многоетажна сграда — магьосническо хрумване, издигнато от бетон и стъкло, — за да говоря с постовете на смяна там.

Гаргойлът кацна с балетна грациозност.

— Ей, вие двамата. Скелетът да е минавал оттук? Говорете. — Това си беше относително учтиво, при условие че бяха малки сини дяволчета — един вечно дразнещ вид.

Първото дяволче отговори бързо.

— Да.

Изчаках. То козирува и отново започна да си лъска опашката. Гаргойлът въздъхна изморено и се изкашля насила.

— И кога го видяхте? Накъде тръгна?

Второто дяволче прекъсна щателния оглед на пръстите на краката си.

— Мина оттук преди около два часа. Не знаем накъде отиде. Бяхме прекалено заети да се крием. Полудял е, да знаеш.

— Какво имаш предвид?

Дяволчето се замисли.

— Ами, всички вие висшите духове сте доста гадни, но повечето сте предсказуеми. Този… говори странни неща. В единия момент е щастлив, в следващия — ами, виж какво направи с Хибит.

— Изглежда ми доста щастлив.

— Това е Тибит. Той не хвана Тибит. Нито мен. Каза, че ще ни пипне следващия път.

— Следващия път?

— Да, мина оттук пет пъти досега. Всеки път ни изнася по една наистина отегчителна лекция, после изяжда по един от нас. Петима си заминаха, останахме двама. Казвам ти, комбинацията от страх и еднообразие няма начин да се промени. Мислиш ли, че този нокът расте навътре?

— Нямам мнение по въпроса. Кога се очаква да се върне скелетът?

— След около десет минути, ако се придържа към сегашното си разписание.

— Благодаря. Най-после — някаква конкретна информация. Ще го чакам тук.

Гаргойлът се сви, стопи се и се превърна в синьо дяволче, само че малко по-малко противно от другите две. Замъкнах се срещу тях и седнах с кръстосани крака на перваза, гледащ към небето над Лондон. Имаше шансове друг джин да е открил африта преди да се върне тук, но ако не станеше така, щеше да се наложи да се пробвам. Можеше само да се гадае защо обикаля града надлъж и нашир; вероятно дългото бдение в гробницата му беше повредило мозъка. Но все пак имаше достатъчно подкрепления в околността: виждах как още няколко джина прелитаха наоколо през няколко улици.

Докато чаках, през главата ми минаха няколко мисли. Нямаше спор по въпроса, много странни неща се случваха в Лондон, всичките по едно и също време. Първо: големът създаваше проблеми, подбудител — неизвестен. Второ: съпротивата бе нахлула в строго охранявана гробница и бе офейкала с ценен предмет. Трето и като пряк резултат от второто: на свобода си имахме неуравновесен африт, правещ допълнителни поразии. Всичко това даваше резултат: бях вкусил страха и объркването сред магьосниците при общото призоваване. Можеше ли да е съвпадение? Не мислех, че е вероятно.