Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
И далеко от „лошата земя“ зад бреговете на Мисури беше тъмно и само звездите потрепваха отгоре. Когато нощта отмина и започна да изгрява денят, светлината остана слаба и млечнобяла. Слънчевите лъчи сякаш напълно изчезнаха. Слънцето висеше като огненочервен диск зад мъглата и маранята. Тинестите води на Мисури шумоляха разлати и спокойни надолу по течението и криеха своите коварни места. Есенните дъждове отдавна вече се бяха оттекли. Покритата с трева земя бе замръзнала от нощния студ. В големия, силно укрепен форт Рандал цареше възбудено настроение като преди заминаване след добре свършена работа. В едно помещение, което бе подредено за условията във форта доста богато, а в сравнение с градско жилище — доста скромно, госпожа Джоунс, съпругата на миналия в запаса майор Джоунс, бе заръчала да сложат масата за прощален чай. Тя се усмихваше както винаги любезно и разглеждаше масата. Възрастната черна прислужница бе подредила всичко много добре. Бяха сложени чаши и чинийки за шестима души. Сребърните прибори блестяха от бялата светлина, която хлуеше през плъзгащите се стъкла на прозорците, дамаската на покривката на масата блестеше. Часьт за чая наближаваше. Господин Джоунс влезе няколко минути по-рано; беше цивилен. Съпругата му обясни реда на бъдещия прием.
— Ти ще трябва да кавалерствуваш на братовчедката Бети, Дик, няма как…
В това отношение господин Джоунс бе свикнал да понася несгодите и да се подчинява. На братовчедката Бети, вдовица и твърде богата собственица на мелница, бе позволено всичко. Дик кимна, без да противоречи.
— Ти как смяташ? Не можах да се свържа с теб навреме. Затова поканих на своя отговорност този цветнокож, когото господин Морис води винаги със себе си като свой постоянен спътник…
— Дългото копие ли? Той ще се държи прилично, сдържа — но, няма да направи много петна по покривката и няма да сипе много ром в чая си. Това е просто един глупав инат на известния художник да мъкне навсякъде този чейен със себе си, но трябва да признаем, че добре го е възпитал. Правилно си постъпила.
Госпожа Джоунс беше щастлива, че и този път бе спечелила одобрението на своя съпруг, и се усмихна още по-широко.
— А какво ще правим с главния инженер Джо Браун? Макар че е пристигнал едва вчера и беше много уморен, той прие поканата.
— Той ще бъде главният ти гост, Кити. Браун е един от известните мъже от пионерските времена на Юниън Пасифик. Впрочем говори се, че никой не можел да го накара да разказва за онова време.
— Ще видим, Дик.
Гостите пристигнаха. Когато господин Джоунс поиска да ги представи, двамата гости — художникът Морис и главният инженер Браун — заявиха, че вече се познават.
— От вчера ли? — Братовчедката Бети не можа да скрие любопитството си.
— Не едва от вчера — отвърна любезно Морис. Той беше седнал от дясната страна на пълната, напудрена и любопитна вдовица. Неговият вид силно контрастираше с нейния.
— О! Господин Морис! Господин Браун! Вие сте се познавали още от дивите времена на нашия Далечен Запад? Тогава ще трябва да разказвате!
Тъй като никой от гостите не отговори, майорът от запаса господин Джоунс рече:
— За щастие дивите времена вече отминаха. Аз получавам благоприятни новини от резерватите. Дакота вече са умиротворени. Цели групи от тях преминаха открито на наша страна и аз дори вече се замислям да сформирам официално индианска полиция към агенцията. Това бяха диваци, зверове. Но ние избихме размирниците, а останалите ще бъдат опитомени.
— Да не би вие да сте станал агент на резерватите? — попита Морис. — Да.
— Но как сте могъл да се нагърбите с такава задача?! — Братовчедката Бети бе извън себе си от ужас. — Сред тая пустош, при тия диваци, и на всичкото отгоре да носите тая ужасна отговорност, ако се случи нещо… Та вие сам няма да бъдете сигурен за живота си нито миг!
— Така беше някога! — Джоунс се усмихна снизходително.
— Ние дори открихме вече пансион за индиански деца, които ще бъдат възпитавани там като цивилизовани хора — добави госпожа Джоунс в подкрепа на думите на своя съпруг. — Там има все още много работа. Казаха ми, че трябвало да набавим легла, макар че тия дивачета спят у дома си на пода… така мисля аз… но, така или иначе, учебните занятия вече започнаха, след като ние отстранихме няколко упорствуващи момчетии и ги отпратихме другаде — в училища за негри.