Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Тейт положи усилие да не се изсмее и сплете пръсти.
— Чуй ме, склонна съм да разбера моряшките суеверия, но фактите са следните — ние просто разработваме един потънал кораб. Твърде вероятно е този амулет да е тук. С малко късмет и много работа ще го намерим. Ще го скицирам, ще му сложа пореден номер и ще го впиша в каталога, точно както постъпвам с всяка находка, която вадим от „Изабела“. Той е метал и минерали, Бък, подсладени с една омайна и трагична история. Но това е всичко.
— Никой от ония, които са го притежавали, не е доживял до щастливи старини.
— През шестнайсетото, седемнайсетото и осемнайсетото столетие хората често са умирали млади от насилствена смърт или трагичен инцидент. — Тя стисна ръката му и опита друг подход. — Да кажем, чисто хипотетично, че амулетът наистина притежава някаква сила. Защо трябва тя да е злонамерена? Бък, чел ли си дневника на Анжелик? Онази част, която е преписал брат ти?
— Аха. Била е магьосница и е вързала проклятие за колието.
— Била е една тъжна, скърбяща и разгневена жена. Чакала я е ужасна смърт, била е осъдена за магьосничество и за убийството на съпруга си, мъжа, когото е обичала. Една невинна жена, Бък, неспособна да промени съдбата си. — Виждаше, че той далеч не е убеден и въздъхна. — По дяволите, ако е била вещица, защо просто не е изчезнала в кълбо дим или не е превърнала тъмничарите си в жабоци?
— Не стават така тия работи — упорстваше Бък.
— Добре, не стават така. Затова тя е направила магия, или каквото там е направила, на колието. Ако разчитам правилно написаното, тя проклина онези, които са я осъдили, онези, които ще отнемат последната й връзка със съпруга й, водени от алчност. Е, Матю не я е осъдил, Бък, нито е взел колието й. Онова, което би могъл да направи, е да го намери отново, това е всичко.
— И когато го намери, то какво ще му направи? — Отчаяната тревога правеше очите му лъскави и тъмни. — Това е дето ме яде, Тейт. Какво ще му направи?
Побиха я тръпки.
— Не мога да отговоря на този въпрос. — Изненадана от неспокойствието, което я бе обхванало, тя вдигна чашата си в опит да стопли внезапно изстиналите си пръсти. — Но каквото и да стане, то ще е дело на Матю, негов избор, а не заради някакво си древно проклятие, вложено в едно бижу.
(обратно)Дълго след като Бък тръгна да търси баща й, думите и притесненията му продължиха да се въртят из главата на Тейт. Не можеше просто да ги пренебрегне като абсурдни или като резултат на една тиха истерия. Разбираше, че самите вярвания, тяхната реалност е онова, което създава легендите.
Самата тя бе вярвала някога. Когато бе млада, отзивчива и винаги готова да се впусне в мечти, бе вярвала във възможното съществувание на магии и мистерии. Беше вярвала в страшно много неща.
Раздразнена от насоката на мислите си, тя си наля още чай — беше изстинал, понеже бе забравила да затвори термоса. Глупаво бе да оплаква загубата на своята наивност. Също като детските игри, наивността отпадаше от дневния ред с времето и с натрупването на знания и житейски опит.
Вече знаеше какво стои в основата на легенди като тази за „Проклятието на Анжелик“. Всъщност това бе част от очарованието, което откриваше в своята професия. Въпросите защо, как и кой бяха не по-малко важни за нея от теглото, датировката и изработката на който и да било артефакт, преминал през ръцете й.
Невинността и слепият ентусиазъм може и да бяха изгубени за нея, но образованието й не бе намалило в никаква степен любопитството или въображението й. Само ги бе засилило и им бе придало нужната посока.
През изминалите години тя също бе събирала информация за „Проклятието на Анжелик“. Всичко, което й бе попадало пред погледа, в крайна сметка намираше мястото си в специалния файл, посветен на колието. По-скоро, или поне така си бе мислила, по-скоро от чувство за организираност, отколкото от любопитство.
Амулетът нямаше славата на диаманта „Надежда“, нито престижа на философския камък, но историята и странстванията му наистина бяха интересни. Проследяването на пътя на даден артефакт предоставяше на учения факти, дати и поглед върху човешката страна на историята.
От Анжелик Моноар до графа, който я бе осъдил, след неговата смърт до най-голямата му дъщеря, която бе паднала от коня на път за любовна среща и си бе счупила врата.
Бе минал почти един век преди отново да се появи достоверна информация за амулета. В Италия, където оцелял в пожара, унищожил имението на неговия собственик и го оставил вдовец. Накрая бил продаден и потеглил за Британия. Търговецът, който го купил, се самоубил. Така той попаднал в ръцете на млада дукеса, която на пръв поглед го носила без произшествия в продължение на трийсет години. Но когато синът й го наследил заедно с имението, той пропил и проиграл на комар богатството си, като в крайна сметка напълно изгубил разсъдъка си и умрял разорен.