Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Всички пратки доставени ли са? — веднага премина към работата вампирът.
— Да, всички сандъци са на местата си — потвърди агент с дрезгав глас. — И все още не разбирам защо сме тук? Това е в разрез с правилата…
Вампирът го спря с жест:
— За това си има причини.
— Какви? — недоволно попита вторият агент.
— Вашата работа тук приключи — спокойно отвърна вампирът и преди маговете да имат време да реагират, той прекърши врата на най-близкия от тях.
Другите двама дори не успяха да се уплашат, когато Канмиир вече беше прерязал гърлата им с нокът. Колкото и добри Майстори да бяха, Висшият вампир с хилядолетен опит се справи без проблем с тях. Разбира се, това нямаше да е толкова лесно, ако агентите очакваха атаката, но Канмиир винаги предпочиташе да решава проблемите възможно най-ефективно, и със сигурност нямаше намерение да ги предизвиква един по един на двубои в съответствие с всички правила.
Бяха предупредили вампира, че някой от местните агенти отдавна работи за Шатер. И най-вероятно самият агент не подозираше за това — вградената втора самоличност можеше да се активира незабелязано и всеки ден да подава информация към Инквизицията. Именно това се беше случило с информацията за пратките. За щастие агентите не знаеха какво е съдържанието на огромните дървени сандъци и операцията си продължи по план, просто към нея се добави още една точка — да се отстрани двойния агент. А Канмиир нямаше нито време, нито желание да разследва кой точно е предателят. Много по-лесно беше да унищожи всички, които участваха в операцията по доставка на смъртоносния товар.
— Е, шпиони — доволно измърка вампирът, облизвайки кръвта по пръстите си. — Добре служихте на Империята. Браво. А и как ще се зарадва на телата ви Черната смърт…
Той замръзна, ослушвайки се за това, което ставаше извън пределите на сградата. Острият слух на вампира улови движение на много хора. Изглежда шпионинът все пак беше успял да предаде по някакъв начин информацията на Инквизицията, и те бяха започнали ответни действия. За нещастие на Инквизиторите, съдържанието на огромните сандъци беше известно само на Канмиир и тези, които ги бяха опаковали. Така че на всяко място, където бяха доставени „подаръците“ на Империята, местните служители на закона ги чакаше неприятна изненада…
Канмиир счупи печата, спиращ затвореното в сандъка чудовище, и побърза да промени формата си, за да се скрие в един от въздуховодите. Вампирът беше сигурен, че Инквизиторите няма да го намерят, просто защото не знаеха кого точно да търсят. На кой би му минало през ума, че в самото сърце на Шатерския халифат се разхожда Висш вампир? Дори тримата убити агенти си нямаха представа с кого си имат работа, да не говорим за Инквизиторите. Затова едва ли някой от тях щеше да изследва внимателно всяка цепнатина в търсене на изменящ формата си вампир.
Канмиир имаше и друга цел — много му се искаше да види Черната смърт в действие. Въпреки че имаше някаква вероятност съществото да открие скрития вампир, рискът си струваше.
Не се чу нито звук. Сандъкът продължаваше да си стои цял и невредим. Просто в средата на стаята с тихо пукане се появи черното тяло на съществото. Вдигайки ръка със зъбати пръсти в посока труповете на магьосниците, Черната смърт изстреля към тях три змийчета. Те бързо запълзяха по пода и се вмъкнаха в още неизстиналите тела. Няколко минути по-късно магьосниците доста уверено се изправиха на крака, действайки не като кукли, а като напълно нормални живи хора. Черната смърт завъртя безоката си глава към дебнещия в тръбата вампир, сякаш се ослушваше или душеше, което по принцип си беше невъзможно — уши и нос създанието също нямаше. Може би Черната смърт бе усетила Канмиир и на него щеше да му се наложи да се бие, но за щастие на вампира се намесиха Инквизиторите. Вратата беше избита с бойно заклинание и в стаята веднага се втурнаха няколко обвити в защитни заклинания хора в тъмни дрехи. Съдейки по състоянието на околното пространство, от помещението беше изпомпана цялата магическа енергия. За съжаление на нападателите, на Черната смърт тя изобщо не й трябваше…