Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Не помня да съм казвал подобно нещо.
— Да, но го каза. Би искал ти самият да го направиш, разбира се, но би приел ако и аз свърша работата. Важното за теб — а и за мен също — е той да бъде убит.
— Борис, мисля, че си бил прекалено дълго в КГБ.
— Достатъчно дълго, за да знам как да реша един проблем. Разбираме се, така че не е нужно да казваш нищо — продължи той. — Помисли си обаче за онова, което си беше наумил, когато дойде тук… неофициално.
— Е, ако трябва да съм честен с теб, вече размислих.
— Не. Опитваш се да оправдаеш пред себе си неортодоксалния начин за справяне с Асад Халил.
Тук беше прав, но нямах намерение да го признавам, така че казах:
— Не ти се обадих за сеанс по психотерапия.
— И двамата сме видели това-онова от света и разбираме как стават нещата — отвърна той. — В Лангли ми казаха съвсем малко за замесването ти с Халил при предишното му идване и от техните думи, както и от наученото от самия теб преди три години, стигнах до заключението, че имаш някакви лични причини да желаеш смъртта на Халил. Той изпитва същото към теб, както и към мен. Така че защо не махнем другите и не оставим нашия разговор там, докъдето бяхме стигнали, когато излезе от кабинета ми?
Замислих се. Добре де, какво лошо имаше в това да оставя Борис да се опита да убие Халил? Нищо. Но за Борис щеше да е много лошо, ако Халил убиеше него. Това обаче не беше лошо за мен — всъщност, макар и да не ми се признава, Борис щеше да си получи заслуженото от ръцете на чудовището, за чието създаване бе помогнал.
Но ако Борис убиеше Халил, тогава да, трябваше да приема, че не аз съм онзи, който го е направил. Но така или иначе Халил щеше да е мъртъв.
— Кори? Чуваш ли ме?
— Добре. Казах една седмица. Това означава до вторник.
— Хубаво. Това е правилното решение и за двама ни.
— Надявам се да мислиш същото и когато откриеш, че Халил се е настанил в кабинета ти.
Борис пропусна това покрай ушите си.
— Както споменах, не бих се изненадал, ако Халил се опита да убие и приятелката ти, госпожица Мейфийлд. Така че може би няма да е зле да я предупредиш.
— Остави това на мен — отвърнах. — Помисли ли си какво друго може да е планирал Халил, освен да ни види сметката?
Той помълча известно време.
— Ами, както казах, той ще трябва да се отплати на някого за това пътуване до Америка. Мога обаче да ти кажа, че при предишното си идване Халил не беше обучен да борави с експлозиви, химическо или биологично оръжие.
— Е, поне една добра новина. Не си имал време за това ли?
— Това е извън моята специалност.
— Ясно. Но е възможно да се е научил на нещо ново през изминалите години.
— Разбира се. Но държа да знаеш, че не го е научил от мен.
— Ясно. Значи ако започнем да се изприщваме от нервно-паралитичен газ или антракс, ти нямаш нищо общо.
— Правилно. И ако има някаква голяма експлозия…
— Вината не е твоя.
— Точно така.
— Добре, но… имаш ли някакви подозрения или предположения за евентуалните мишени? Онзи задник да ти е споделял нещо? Като: „По дяволите, Борис, мразя да гледам жени да пазаруват по супермаркетите“. Нали се сещаш.
— Да, сещам се. — Борис помълча малко. — У него има, как да се изразя, един антиматериалистичен светоглед. Така че може и да се прицели в нещо като супермаркет, но… какви реални щети би нанесло това?
— Майтапиш ли се? Борис, това е Ню Йорк. Не си ли виждал всички онези дами на Пето авеню?
Той се разсмя.
— Иска ми се да можех да ти помогна в отгатването на възможната мишена… но този човек мрази твърде много неща. Не обича жените, макар че не е обратен. Той е… пуритан. Подобно на водача си Кадафи, той може да се уедини в пустинята за седмици, за да се моли, и да живее на хляб и вода. Отхвърля всички удобства и материални неща, с изключение на облеклото и оръжията си.
— Не е от веселите.
— Определено. Всъщност той е доста отегчителен. Но относно омразна мишена… Най-силната му омраза е просто към Америка и всичко свързано с Америка, така че разполага с прекалено много мишени.
— Ясно.
— Смята Америка за покварена, упадъчна и слаба.
— Че какво й е лошото на упадъчността?
Борис отново се разсмя.
— И мен смяташе за упадъчен. Можеш ли да си представиш?
Ами да, можех, но вместо това казах:
— Може би се нуждае от една нощ в „Светлана“.