Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Все някои трябва да го направи.
Кейт помълча, после каза:
— Малко е тревожещо да си помислиш, че тук може да има работещи клетки. Имам предвид истински клетки, с компетентни и опасни хора.
— Да.
Никога не бяхме откривали подобна организира активност в Ню Йорк, но има отделни индивиди и малки групи заподозрени, които са толкова невежи и откровено тъпи, че просто ги държахме под око с надеждата, че ще ни отведат до някой човек или група, представляващи реална опасност. Но ако разполагаше с помощ, Асад Халил нямате да използва бандите, които не можеха да се усетят, че ги наблюдаваме от години.
— Би било добре, ако всичко това ни отведе до истинска клетка, може би на Ал Кайда — каза Кейт. — Именно затова Халил ни трябва жив.
— Да.
Но ако бъдеше заловен жив, Халил нямаше да проговори — естествено, освен ако ЦРУ не го изведеше от страната й не го разпиташе с по-усъвършенствани методи. Но нямаше гаранции, че това ще се случи. А ако се случеше, никога нямаше да научим какво е казал Халил. Освен това използването на мъчения за изтръгване на информация не й допада. Така че моят план си оставаше най-добрият — да му прережа шибаното гърло.
Но в същото време не съм и голям фен на хладнокръвни е убийства… така че нямаше да е зле Халил да ме постави в положение, в което да нямам избор — или при което изборът не е съвсем ясен. Така де, той нямаше намерение да залови мен жив.
— Джон?
— Ясно. Трябва ни жив.
— Говори ли с Том за Борис? — попита ме специален агент Кейт Мейфийлд, явно във връзка с темата за буквалното спазване на закона.
— Пиша чернова на паметна записка.
— Обади му се.
— Том е изчезнал за мен — уведомих я.
— Има си телефон.
— Кейт, аз ще се оправя с това. Темата е приключена.
Тя я смени.
— Мислиш ли, че Том, Джордж и Винс са в опасност?
— Том на какво мнение е? — попитах.
— Не го изключва, но и не е съвсем убеден, че може да е мишена.
— Аха. — Гробищата са пълни с такива хора. — Кажи на Том, че искаш оръжие.
Няколко секунди тя не отговори.
— Пред вратата ми денонощно стои униформен полицай.
— Дори ченгетата трябва да пикаят понякога. Сдобий се с пистолет. Ако Том откаже, аз ще ти дам. Не проверяват за оръжие на излизане.
— Добре.
— Довечера няма да мога да дойда. Трябва да съм в службата в шест вечерта.
— Разбирам. — Кейт ми даде новия си телефонен номер. — Обади ми се довечера с добри новини.
Е, ако новините бяха лоши, обаждането нямаше да е от мен.
Поработих върху доклада за инцидента, после започнах дълга паметна записка за целия случай, още от самото начало преди три години. Записката съдържаше всички засекретени подробности, които знаех, както и собствените ми мисли и теории за разни неща, като например ролята на ЦРУ в първоначалния случай. Нямах представа към кого е адресирано това. Може би към бъдните поколения, към онзи, който ще продължи да работи по случая, ако изляза от играта.
Под заглавието „Халил II“ разказах за неотдавнашната си среща с Борис Корсаков, което ми напомни, че не съм го чувал, откакто го бях оставил в „Светлана“ да размишлява върху срещата си с любимия си ученик. Това можеше да означава, че е мъртъв, но мисля, че щях да го науча от новините или може би по официалните канали. Най-вероятно Борис просто нямаше какво да ми каже. Или, както бях предположил, се беше измъкнал от града — умен ход, макар че един егоистичен бивш агент на КГБ едва ли би постъпил така. А както бях открил преди много време, най-честата причина за смъртта сред алфа-мъжкарите е егото. Трябваше да го имам предвид.
Използвах служебния си мобилен телефон да звънна на Борис — надявах се, че ще познае номера, който му бях дал, и че ще вдигне. Или пък нечий друг глас щеше да ми каже:
„Халил на телефона“.
— Добър ден, господин Кори — поздрави ме Борис Корсаков.
— Подобно. Къде си?
— Там, където се видяхме за последно.
Естествено, можеше да е навсякъде.
— Стори ми се, че дочувам някакви тиролски песни.
Той се разсмя.
— Не, чуваш хора на Червената армия да изпълнява „Калинка“.
— Сериозно? Кажи им да си починат малко.
— Момент.
Хорът на Червената армия си прибра инструментите и се махна.
— С напредването на възрастта човек става носталгичен — сподели Борис.