Последният скок на лъва

— Благодаря — казах на всички. — Чудесно се справихте.

Осем-девет гласа измърмориха нещо в отговор. Влязох във фоайето. Дежурен бе не друг, а специален агент Лиза Симс.

— Как мина? — попита тя веднага.

— Добра репетиция.

Тя кимна и каза:

— Съжалявам за съпругата ти.

— Благодаря. Добре е.

— Хубаво. — Лиза извади нещо от джоба си и ми го подаде. Оказа се сребърен жетон от „Тадж Махал“. — За късмет.

Усмихнах се.

— Благодаря. Миналия път подейства.

Тя също се усмихна.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от добър сън.

— Да. Но ти ще трябва да стоиш будна.

— Вярно… е, ако те замъчи безсъние… тук съм.

Как трябваше да го разбирам това?

Пожелах й лека вечер, отидох до асансьора, качих се и извадих глока.

Влязох в апартамента с пистолет в ръка. Бях оставил всички лампи включени и пак си бяха така. Претърсих стаите, върнах се при вратата и я залостих. Резето беше добро, но не от най-добрите, макар че никога не се бях притеснявал за това. Ако някой използваше таран, можеше да се справи с ключалката и с резето само с един-два удара.

Не ставах параноичен или страхлив — просто мислех за възможно най-черния сценарий.

Лошите типове понякога могат да са умни и хитри, но умните хора знаят и кога да не са умни и хитри, а да използват груба сила. Скорост, изненада и фронтална атака — и щях да летя трийсет и четири етажа от балкона си, без парашут. А Халил щеше да ми маха за сбогом и да ми вика: „Това е последното ти свободно падане, господин Кори!“ Пляк.

Това направо крещеше за питие, но също така налагаше да съм абсолютно трезвен. Така че си налях половин питие. Наистина го мразех това копеле.

Замъкнах дивана в антрето и запречих вратата с него. После облякох сухи дрехи и седнах в креслото си. Включих телевизора и попаднах на един чудесен стар филм с Джон Уейн — „Опасността препуска по хълмовете“. Когато Джон започна престрелка с лошите, насочих револвера към екрана и му помогнах. Бам, бам. Внимавай, Дюк! Бам.

Легнах си към два след полунощ. Вратата на спалнята има добро резе, както бях установил по трудния начин от двете си съпруги и една приятелка. За първи път се случваше аз да го пускам.

Бях абсолютно вбесен, че ми се налага да живея по този начин, това беше против обучението ми и против природния ми инстинкт да играя нападащия. Понякога обаче се налага просто да чакаш другия да направи своя ход. Е, когато това станеше, играта щеше да приключи бързо.

Потънах в неспокоен сън. Сънувах, че двамата с Халил излизаме на голяма арена от противоположните краища и вървим един към друг. Беше нощ, стадионът бе празен и бе много тихо, само няколко лампи светеха, по полето имаше тъмни сенки и двамата крачехме през светлина и мрак. Накрая се изправихме лице в лице, на няколко стъпки един от друг в кръг от светлина. Кимнахме си, после той извади нож от колана си и видях, че е покрит с кръв — с кръвта на Кейт. И той го близна. Извадих собствения си нож — стария „Кей-бар“ — и го вдигнах, за да го види. Той отново кимна и тръгнахме един към друг. Лампите на стадиона внезапно угаснаха… и можех да чуя дишането му в мрака. После се озова толкова близко до мен, че го надуших. Чух го да казва: „Запазих те за последно“. Хвърлих се към гласа в тъмното и усетих по гърдите си топла кръв, но не знаех дали е негова, или моя — или и на двама ни.