Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Знаеш ли, оня ден четох във вестника — започна той сговорчиво — за един любовен триъгълник в Милано. Разбира се, не знам що за хора са били, но когато съпругът и любовникът, които били много добри приятели, загинали при автомобилна катастрофа, жената ги погребала заедно и оставила в гроба място и за себе си. Надгробният надпис гласял: „Те живяха щастливо заедно.“ Виждаш ли, не е невъзможно. Само бих искал да си избереш приятел, може и да не е един, но да има малко мозък в главата си. Как мислиш, възможно ли е?

— Да — отвърна тя през сълзи и Вик разбра, че думите му изобщо не са стигнали до нея.

Това беше в неделя. През следващите четири дни Мелинда продължи да се цупи, но според Вик щеше да се оправи до няколко дни, стига той да се държи с нея както трябва. Беше твърде енергична и твърде много обичаше забавленията, за да се цупи дълго.

На два пъти Вик купува билети за мюзикъли в Ню Йорк, макар че в момента се играеха две пиеси, които би предпочел да види. Но и на тях щеше да им дойде времето. Та нали сега Мелинда вече никога не беше заета, нито пък уморена вечер.

Когато отиде в Ню Йорк за билети, Вик се отби в отдела за вестници в градската библиотека, за да си припомни случая с Макрей, тъй като много подробности му се губеха. Единствено момчето от асансьора беше видяло убиеца. Беше го описало съвсем бегло като доста тромав и не особено висок човек. Вик отговаряше на такова описание и по-късно изтъкна това пред Хорас.

Хорас се подсмихна. Той беше химик в лаборатория за медицински анализ, беше предпазлив човек и обичаше да говори с недомлъвки. Смяташе, че Вик постъпва ексцентрично и малко рисковано, но приветствуваше всичко, което би „вкарало Мелинда в правия път“.

— Винаги съм казвал, че за да влезе в правия път, Мелинда трябва да почувствува твоята строгост, Вик. Чакала е години наред поне малък знак, че се интересуваш от нея. Гледай сега да не изгубиш каквото си постигнал. Ще ми се отново да ви видя щастливи.

Три-четири години Хорас беше свидетел на щастието им, но тия години изглеждаха толкова далечни, че Вик недоумяваше как изобщо си ги спомня. „Постигнал.“ Какво ли толкова беше постигнал? Е, да, Мелинда си седеше вкъщи и, волю-неволю, отделяше повече време за Трикси и за него. Но това още не я правеше щастлива. На няколко пъти я води в „Лорд Честърфийлд“, понеже предполагаше, че след като мълвата е стигнала и до Сам — бармана, Мелинда не би искала да отиде сама в бара — твърде често беше идвала тук и с Ралф, и с Лари, и с Джо-Джо.

Един следобед се опита да привлече вниманието й върху два проекта за корицата на „За стопанството“15 от Ксенофонт. Бяха дело на Блеър Пибоди — същия майстор кожар, който работеше в един обор в Кънетикът и правеше кожените подвързии за всичките му луксозни издания. И в двата проекта бяха използувани гръцки архитектурни мотиви. В единия преобладаваше декоративният елемент, другият беше по-сдържан, но Вик харесваше и двата. Надяваше се, че на Мелинда ще й бъде приятно да определи на кой да се спрат, но едва за миг успя да задържи погледа й върху тях. От вежливост, която всъщност трябваше да го уязви с нехайството си, Мелинда изрази предпочитание към единия проект. Известно време Вик остана сломен и безмълвен. Понякога се изненадваше колко много може да го нарани Мелинда, стига да поиска. Много по-голям интерес тя прояви към пианиста, когото бяха наели за през лятото в „Лорд Честърфийлд“. В ъгъла на бара имаше окачен афиш с негова снимка. Очакваха го след седмица. Мелинда заяви, че ако свири като миналогодишния пианист, направо щяла да загине.