Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Двете съботи, когато ходиха на мюзикъл в Ню Йорк, минаха по-успешно. Първата вечер оставиха Трикси у Питърсънови, родителите на най-добрата й приятелка Джени, а за втората мисис Питърсън дойде у тях с Джени. Обикновено Трикси заспиваше дълбоко най-късно към десет, но мисис Питърсън любезно бе останала при нея до полунощ.

И двата пъти след представлението ходиха да вечерят в ресторант, където свиреха танцова музика, но Вик не покани Мелинда, защото предчувствуваше, че ще му откаже. Въпреки чудесното й настроение той усещаше стаеното й негодувание, че я е откъснал от Джоуел и Ралф. Втория път се прибраха в четири сутринта и Мелинда изпадна в оная веселост, която понякога я въодушевяваше да гази из поточетата в близката горичка или пък да отива с колата до Кауанови, за да се бухне в басейна. Тия неща обаче можеше да върши само с такива като Ралф или Джо-Джо. На него не му предложи да погазят из поточетата — та нали той бе нейният нескопосан съпруг, а не някой преливащ от сила млад мъжага. Едва не й го предложи сам, но се въздържа. Всъщност не се чувствуваше дотам оглупял, че да си изпореже краката по камъните, които нямаше да види в тъмното, пък и не мислеше, че Мелинда би се съгласила на подобно приключение с него.

Седнаха, все още напълно облечени, на леглото на Мелинда и се зачетоха в неделните вестници, които Вик беше купил в Манхатън — без „Таймс“, защото им го носеха в неделя сутрин. Мелинда четеше „Нюз“ и се смееше на нещо. Почти през целия път беше спала на рамото му. Вик се беше разсънил съвсем и вече можеше изобщо да не си ляга. Разсънването навярно се дължеше на необичайното обстоятелство, че седеше на леглото на Мелинда (от години не се беше случвало), и макар че го интересуваше съдбата на американските дезертьори в Китай, част от съзнанието му внимателно проучваше как му се отразява това обстоятелство. Не изпитваше, а и нищо не предвещаваше желание за интимност, за милувки. Изпитваше само известно неудобство. И все пак нещо го караше да я попита дали няма да й е неприятно, ако остане при нея. Просто да преспи в леглото и, обгърнал я с ръце, а може и без да я докосва дори. Мелинда знаеше, че никога не би й досадил. После се сети как по пътя за Ню Йорк му беше казала, че Кауанови променили отношението си към тях, защото тая история за Макрей била проява на „лош вкус“. Мелърови също се държали по-хладно. Хората странели от тях. Той твърдеше обратното и й даде няколко примера. Освен това й напомни, че в момента Ивлин и Фил са се усамотили, защото Фил работи върху книгата си по икономика и иска да я завърши преди началото на семестъра през септември. Колебаеше се дали да рискува да я попита може ли да остане в стаята й и дали тя няма да го използува като още един сгоден случай да му покаже колко й е опротивял. Дори и да не му откажеше възмутено, дали пък нямаше дотолкова да се изненада, че да развали приятното впечатление от вечерта? И искаше ли той в края на краищата да остане? Не, не искаше.