Чест

„Маги, Кристин, Хилари. Ако е момче, Том.“

После се появи още едно хартиено топче с въпроса дали е добре. Искендер драсна няколко думи, за да залъже любопитството й и й ги метна. Но веднага след края на часа грабна раницата и излезе, макар да знаеше, че ще загази не на шега, задето си е тръгнал без разрешение. След като се разхожда известно време безцелно, с усещането, че е малък и подозрителен в своята училищна униформа по това време на деня, се отправи към метрото. Спареният, леко застоял въздух вътре, проникна в него като парченце тъга.

Когато дойде влакът, Искендер се качи, без да обръща внимание на нищо наоколо. Хората стояха на гроздове около вратите, въпреки че в средата имаше колкото щеш свободни места. В миг разбра защо. Там сам-самичък седеше бездомник, който си говореше нещо и явно беше смахнат. Беше с немито и небръснато лице, със зачервени очи, беше се изул и разтъркваше мръсните си мазолести ходила, сякаш бяха най-ценното нещо на този свят. Във въздуха се стелеше смрад като от топъл боклук.

Кой знае защо, Искендер отиде с клатушкане при мъжа и седна до него. Той го зяпна развеселен, сякаш се чудеше какво го е прихванало. Искендер забеляза, че и други са се вторачили в него. Нямаше нищо против. Откакто беше започнал да пелтечи, и той не се чувстваше съвсем наред.

Когато влакът зави с клатушкане, Искендер видя отражението си в прозореца отсреща. На фона на тъмния тунел лицето му беше бледо и изпито. Макар наскоро да бе навършил шестнайсет, изглеждаше по-голям. Сети се за един комикс за детектив, който постоянно се натъквал на бъдещото си „Аз“. Може би сега виждаше точно това: бъдещия Искендер.

Мислите му отново се върнаха към пелтеченето. Запита се дали не е пипнал някакъв вирус. Майка му сигурно ще знае какво да направи — щеше да му свари билков чай, от който гърлото да му мине и езикът му да се развърже. Ако не можеше, щеше да пише на леля Джамила. Нали все се хвалеше, че близначката й знае тайния език на билките? Искендер се облегна, убеден, че може да бъде излекуван. В сърцето му припламна обича към майка му. Чичо Тарик само дрънка глупости. Как му се искаше да намери машина на времето и да се върне през годините назад към ранното си детство. Когато Юнус още не се беше родил. И Есма. Когато бяха само двамата с майка му, обгърнати от неопетнена любов.

Такова, горе-долу, беше настроението му, когато влакът пристигна на спирката в Хакни.

— Някой май бърза — оповести весело смахнатият на всички във вагона, сякаш са му приятели.

НА Искендер му се прииска да каже нещо, но тъй като не успя, само кимна по посока на човека.

— Чао-бао! Не карай мама да те чака.

При тези думи Искендер усети как изтръпва. Излезе от метрото в яркия ден, а смехът на непознатия още кънтеше в главата му. Беше три и половина, когато се прибра на „Лавендър Гроув“ и натисна звънеца.