Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Без изобщо да ми обръща внимание, тя го завлече в банята, въпреки че той се дърпаше. Съблече му жилетката, ризата и панталона и след като го остави само по бельо, пъхна главата му под душа. Затърка тила му първо с ръце, после и с гъба.
— Спри, мамо — проплака Юнус. — Боли.
— Трябвало е да помислиш за това, когато му е било времето.
Както стоях зад нея, направих още един опит да се намеся.
— Това е татуировка, мамо. Не може да се измие!
Тя отмести ръката ми и обхваната от безумен подтик, продължи да търка. — Откога я имаш? — попита.
Аз отговорих вместо него.
— От няколко месеца — казах с горчивина, каквато не подозирах, че нося. — Щеше да я забележиш по-рано, ако ни обръщаш повече внимание.
— За какво говориш?
— Вечно си разсеяна — възкликнах. — Главата ти е пълна с разни неща и за нас няма място в нея. Вече не мога да говоря нормално с теб. Вечно повтаряш: това не прави, онова не прави. Нито друго.
— Не е вярно, Есма — възрази тя вироглаво и отново започна да търка гърба на брат ми. След няколко минути се примири с поражението. Хвърли гъбата с блеснали очи и кресна на момчето:
— Но защо? Защо си решил да се опетниш така?
— Не съм се опетнил — викна през сълзи Юнус — с водата, която се стичаше от него, приличаше на мокро мишле. — Ти се опетни! Видях те на улицата с един мъж. Ти се опетни!
Още щом го изрече, Юнус закри устата си с длани. Погледнах ужасена брат си, чак сега разбрах каква е тайната, която беше крил. Той също ме погледна, личеше, че съжалява. Извърнах се притеснена към майка. Върху лицето й се беше изписало нещо, което не бях виждала никога дотогава. Очите й бяха изцъклени като стъклени топчета. Тя плачеше.
Тишината похлупи и трима ни. В тази плътна неловка застиналост дръзваше да се движи само водата, която бавно се стичаше.
Онази вечер в стаята, след като Юнус ми разказа всичко, се мятах в леглото, а мислите ми се носеха на вихрушка. Беше тъмно, ако не се брои снопът лунна светлина, процеждаща се през прозореца. След малко чух как Юнус шепне:
— Спиш ли, сестро?
— Не.
— Татко си отиде, как мислиш, дали ще си отиде и мама?
— Не, глупчо. Тя няма да ходи никъде, не се притеснявай.
Колкото и да е странно, не се ядосах на мама. Сърдех й се за други неща, големи и малки, но сега, след като осъзнах, че има друг, свой си свят или поне се опитва си изгради такъв напук на всичко, ми се прииска да я защитя. Изведнъж тя се бе превърнала за мен в охлюва под купата. Казах:
— Трябва да направим всичко възможно Искендер да не разбира.
Туш върху коприна
Лондон, ноември 1978 година
Беше седем и половина вечерта. Краят на тежък ден. С коса, прибрана в небрежен кок, с гръб, който я понаболяваше, Пембе беше на крак още от сутринта, но не се чувстваше уморена. Беше казала на Рита, че ще поостане, за да почисти, макар че всъщност не бе длъжна.
— Ти си истински ангел, скъпа — възкликна Рита и я целуна и по двете бузи. — Какво щях да правя без теб?
Пембе още не й беше казала. Не намираше сили да съобщи на шефката си, че напуска. Че утре няма да дойде в „Кристъл Сизърс“. Вдругиден също. Смяташе да напише на Рита бележка. Така беше по-лесно. Щеше да се извини и да обясни, че не се чувства добре и иска да си почине. След като помисли обаче, реши да каже на Рита истината — доколкото беше възможно. Ако не друго, дължеше поне това на приятелката си. Щеше да й каже, че големият й син настоява да спре да работи.
Искендер й беше любимец, понякога се гневеше малко, понякога се оставяше във властта на чувствата, но като цяло бе добро момче. Имаше си основания. Изведнъж започнаха да се носят твърде много клюки. Зад гърба й, зад затворените врати, по магазините на кръстовищата, в кафенетата, ресторантите за кебап, обществените перални и в магазините за риба хората бяха подочули, че не всичко е наред в дома на Топрак. Клюките плъзваха по-бързо и от туш върху коприна. Цял живот Пембе беше чистила петна по дрехи и килими, а не знаеше как да махне такова петно. Ще напиша на Рита. Тя ще разбере, макар и не напълно.
Вината беше странно чувство. Започваше от едно-единствено съмнение, мъничко като въшка. Впиваше се в кожата ти, смучеше ти кръвта, снасяше навсякъде гниди. Напоследък Пембе се чувстваше виновна през цялото време. На работа, у дома, докато готвеше, пазаруваше и се молеше, дори насън — вината бе заразила душата й.
Като малка неведнъж и два пъти беше хващала въшки. Ни най-страшен беше първият път. Пембе смяташе, че й ги е дала нейната близначка Джамила, тя пък твърдеше обратното. Майка им ги държа и двете няколко часа в коритото с гореща вода: търкаше главите им с някаква смрадлива течност, която беше взела от една знахарка. Накрая беше успяла да изтреби всички гниди, но за малко да убие и момичетата.