Чест

— Не е честно, мамо. Искендер има стая, а е само една година по-голям от мен. От къде на къде му даваш такива привилегии само защото е момче? Правиш го през цялото време.

— Престани, Есма! Няма пак да се разправяме за това. Не сега.

Под обидения ми поглед тя се запъти целеустремено към стаята, откъдето долиташе странен шум. Тръгнах по коридора след изящния й силует, чувствах се като грозно пате след лебед.

Мама отвори вратата и завари третото си дете, най-малката си рожба, да слуша възможно най-силната и рязка музика на света.

— Какво правиш? — попита тя.

Юнус не я погледна. Не погледна и мен. Беше вперил очи в килима, сякаш се страхуваше, че лицето му ще разкрие нещо.

Тласкана от любопитство, мама взе от пода албума и го огледа. На обложката имаше мъж на кон — зловеща фигура, а друг човек беше легнал на земята и го кълвяха лешояди. В червената рамка отгоре с главни букви пишеше THE CLASH. Отдолу имаше още един ред: Give ’em Enough Rope32.

— Какво е това тук?

— Група, мамо — отвърна Юнус. — Музика.

— Знам какво е музика — тросна се тя. — И тя не е това бум-бум-бум.

Юнус вдигна поглед към мен. Аз завъртях очи в сестринска солидарност.

Мама посочи заглавието на албума.

— Какво означава?

— Означава, че ако хората са много тъжни и нямат надежда, ако им дадеш въже, ще се обесят.

Мама пребледня като мъртвец.

— Така ли си прекарваш времето? Съсипваш си мозъка с тази отрова.

Юнус изхлипа:

— Това е само…

— Не, ужасно е! Не е редно някой да дава на когото и да било въже! Как могат да учат на такива неща?

— Недей така, мамо. Не го разбра правилно. Те не учат…

— Не искам децата ми да слушат такива ужасни неща — възкликна тя.

Никога дотогава не я бяхме виждали толкова разстроена, толкова развълнувана. Казах:

— Майко, това е пънк банда. Такъв е стилът им. Нищо лошо, повярвай ми.

Под умолителните ни погледи тя отиде решително при стената и издърпа щепсела от контакта. Касетофонът се задави и спря.

— Защо го правиш? — простена Юнус.

Мама го хвана за брадичката и го накара да я погледне в очите.

— Не слушай мрачни неща. Защо бягаш от мен? Не се променяй и ти, моля те!

Юнус се свъси.

— Не се променям.

С разнежено лице мама притисна до себе си Юнус и двамата продължиха да стоят така, в топла силна прегръдка. Тя го целуна отгоре по главата, вдъхна бебешката миризма на бузите му. После очите й се плъзнаха надолу по врата на брат ми и по кожата под ризата.

— Какво е това петно тук?

Юнус тутакси се изпъна като струна. По лицето му се мярна следа от паника и той започна да умува какво да отговори. Вече беше късно. Пък и Юнус не знаеше да лъже.

— Татуировка, мамо.

— Какво?

Знаех от известно време за татуировката и се притекох на помощ на брат си.

— Не се притеснявай, мамо, това е…