Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— О — каза Лоусън, спомни си, че беше видял Мауч да обядва с Балф Юбанк преди две седмици. После поклати глава и се намръщи: — И все пак се притеснявам. Интелектуалците са наши приятели. Не искаме да ги изгубим. Могат да ни причинят ужасно много проблеми.
— Няма да го направят — каза Фред Кинън. — Вашите интелектуалци са първите, които ще изкрещят, когато е безопасно, и първите, които ще си затворят устата, при първия знак за опасност. Години наред плюят човека, който ги храни, а след това лижат ръката на онзи, който зашлевява лигавите им муцуни. Не предадоха ли всички европейски страни, една след друга, на комитети от бандити като тоя тук? Не си ли съдраха гърлата, за да изключат всяка аларма против крадци и да разбият всяка ключалка за бандитите? Да сте чули и гък от тях след това? Не ревяха ли, че са приятели на работниците? Да сте ги чули да надигат глас за оковите, робските лагери, четиринайсетчасовия работен ден и смъртността от скорбут в европейските народни републики? Не, чувате ги да говорят на бичуваните клетници, че да умират от глад е просперитет, че робството е свобода, че килиите за мъчения са братска любов ако нещастниците не го разбират, тогава вината за страданията им си е тяхна, както и че обезобразените трупове в мазетата на затворите носят вината за всичките им беди, а не великодушните водачи! Интелектуалци? Можете да се притеснявате от всякакъв вид хора, но не и от съвременните интелектуалци: те ще преглътнат всичко. Не се чувствам толкова сигурен и в най-въшливия корабен плъх в докерския съюз: той може да си спомни изведнъж, че е човек, и след това няма да мога да го държа дисциплиниран. Но интелектуалците? Това е нещо, което са забравили отдавна. Предполагам, че тъкмо това е нещото, което образованието им е целяло да забравят. Правете каквото си поискате с интелектуалците. Те ще го поемат.
— Поне за едно нещо съм съгласен с господин Кинън — каза доктор Ферис. — Макар че не съм съгласен с чувствата му, съм съгласен с фактите. Не трябва да се притесняваш за интелектуалците, Уесли. Просто сложи неколцина на държавна хранилка и ги пусни да проповядват точно онова, което господин Кинън спомена: че вината е на жертвите. Дай им умерено комфортни заплати и изключително гръмки титли, и те ще забравят за правата си и ще ти свършат по-добра работа от легион полицаи.
— Да — каза Мауч. — Знам.
— Опасността, от която се притеснявам, ще дойде от друго място — замислено каза доктор Ферис. — Можете да се натъкнете на доста проблеми с тези доброволни протоколи за дарение, Уесли.
— Знам — мрачно каза Мауч. — Затова исках Томпсън да ни помогне. Но предполагам, че не може. Всъщност нямаме законова сила да конфискуваме патентите. Разбира се, има купища клаузи в десетки закони, които могат да се поразтеглят, за да ни покрият — почти, но не съвсем. Всеки магнат, който реши да опита да повдигне дело, има добър шанс да ни победи. А ние трябва да спазваме привидната законност, иначе населението няма да го приеме.
— Точно така — каза доктор Ферис. — Изключително важно е тези патенти да ни бъдат прехвърлени доброволно. Дори да имахме закон, който да позволява директна национализация, би било много по-добре да ги получим като дарение. Искаме да оставим на хората илюзията, че все още имат права върху частната си собственост. И повечето ще играят с нас. Ще подпишат протоколите за дарение. Просто вдигнете шум, че са патриотичен дълг и че всеки, който откаже, е алчен тип, и ще подпишат. Но… — той спря.
— Знам — каза Мауч, видимо по-нервен. — Мисля, че ще има няколко старомодни копелета тук и там, които ще откажат да подпишат, но няма да са достатъчно видни, за да вдигнат шум и никой няма да чуе за това, собствените им общности и приятели ще се обърнат срещу тях, задето са себични, така че няма да ни причинят никакви проблеми. Така или иначе просто ще вземем патентите, а тези момчета няма да имат нито нервите, нито парите да се опитат да повдигнат иск. Но… — той спря.
Джеймс Тагарт се облегна назад, загледан в тях — разговорът започваше да му харесва.
— Да — каза доктор Ферис. — И аз мисля за това. Мисля за един определен магнат, който може да ни натроши на парчета. Трудно е да се каже дали ще успеем да съберем парчетата. Един Господ знае какво може да стане в истерично време като днешното и в подобна деликатна ситуация. Всяко нещо може да наруши баланса. Да взриви цялата работа. И ако има някой, който да иска да го направи, това е той. Иска и може. Знае истината, знае нещата, които не бива да се казват, и не се бои да ги каже. Познава единственото опасно, смъртоносно оръжие. Той е нашият най-смъртоносен противник.