Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Паднах на колене в полузамръзналата кал и взех Джонатан в скута си. Дрехите му вече се бяха напоили с кръв, тя бе избила и по палтото му. Раната беше дълбока и сериозна. Прегърнах го през гърдите и изгледах злобно Колстед.
— Ако имах пушка, щях да те застрелям. Махай се от очите ми.
— Мъртъв ли е? — изви шия Колстед, но нямаше достатъчно смелост да се приближи до мъжа, когото бе застрелял.
— Ще излязат след секунда и ако те открият тук, веднага ще те арестуват — изсъсках аз през зъби. Исках да избяга. В кръчмата вече се бяха размърдали, скоро някой щеше да излезе и да види кой е стрелял. Трябваше да скрия Джонатан, преди да ни открият.
Нямаше нужда да предупреждавам Колстед втори път. Дали от страх или от внезапно разкаяние, или просто защото не искаше да го арестуват, той побягна като подплашен кон. А аз прегърнах Джонатан през гордите и го издърпах в конюшнята на Дотъри. Свалих му палтото, след това и сакото, събличах го, докато намерих раната в гордите му. Кръвта бликаше от дупка близо до сърцето.
— Лани — прошепна той дрезгаво и потърси ръката ми.
— Тук съм, Джонатан. Не мърдай.
Той изхриптя и се закашля. Никой не можеше да му помогне, беше застрелян от упор и на лошо място. На лицето му се появи познатото напрегнато изражение на умиращ човек. Изпадна в безсъзнание и се отпусна в ръцете ми.
От другата страна на проядените от червеи дъски се чуха гласове. Мъжете от кръчмата бяха излезли на пътеката. Като не видяха никого, се върнаха обратно. Погледнах красивото лице на Джонатан. Тялото му беше още топло и тежеше и скута ми. Сърцето ми заби силно, бях изпаднала в паника. Трябва да остане жив. Трябва да остане с мен на всяка цена. Прегърнах го още по-силно. Не можех да го оставя да умре. И имаше само един начин да го спася.
Оставих тялото му на земята, разперих палтото и сакото му. Слава Богу, че беше в безсъзнание. Иначе, както бях уплашена, не бих успяла да извърша пъкленото дело. Дали щеше изобщо да стане? Може би не помнех точно думите, които трябваше да произнеса, за да направя тази силна магия. Но нямах време за чудене.
Бръкнах в корсажа си, където бях зашила мускала. Напипах го, разпорих шевовете и го извадих от скривалището му. Ръцете ми трепереха, когато извадих капачката и я надвесих над устните на Джонатан. На нея имаше само една капка, по-малка от капка пот. Молех се да е достатъчна.
— Не ме оставяй, Джонатан. Не мога да живея без теб — прошепнах в ухото му. Това бе единственото, което се сетих да кажа. Но тогава си спомних думите на Алехандро в деня, в който бях преобразена… Молех се да не е прекалено късно. — От моята ръка и по моя воля — произнесох и веднага се почувствах глупаво, защото бях сигурна, че нямам власт над нищо, нито над небесата, нито над ада, нито на земята.
Коленичих в сламата и взех пак Джонатан в скута си. Отметнах косата му от челото и зачаках знак. Всичко, което помня от това изпитание, бе усещането, че пропадам и цялото ми тяло пламва от треска. Събудих се по-късно в тъмното.
Все още държах Джонатан в прегръдките си. Той беше спрял да диша и изстиваше. Завих го добре с палтото му и се почудих дали бих могла да го отнеса до нашата ферма, без някой да ни забележи. Не ми се струваше вероятно, но нямаше къде другаде да го преместя, а рано или късно някой щеше да влезе в конюшнята на Дотъри.
Оседлах коня на Джонатан и с почуда установих, че вече не се боя от буйния жребец. Нуждата ме накара да покажа сила, каквато не предполагах, че притежавам. Преметнах Джонатан през шията на коня, качих се на седлото, излязох от конюшнята и препуснах през града. По-късно не един човек щеше да свидетелства, че е видял как Джонатан Сейнт Андрю напуска града на кон в онази нощ. Появиха се какви ли не хипотези за изчезването му.
Когато стигнахме до нашата ферма, влязох право в хамбара и събудих кочияша. Трябваше да заминем още тази нощ; не можех да рискувам да чакам до сутринта, защото близките на Джонатан щяха да тръгнат да го търсят. Казах на кочияша да запрегне бързо конете, защото тръгваме. Когато той се опита да протестира, че е прекалено тъмно и не можем да пътуваме през нощта, му отвърнах, че луната грее достатъчно силно, за да осветява пътя ни. И добавих:
— Плащам ти, затова ще правиш каквото ти казвам. Имаш петнайсет минути да запрегнеш конете.
Оставих куфарите и дрехите си в къщата. Боях се, че ако вляза да си ги взема, ще събудя семейството си. В този момент мислех само как да измъкна Джонатан от града.