Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Да не би да беше забравил как някога ми бе казал, че иска да изостави семейството и богатството си заради мен? Че веднъж бе пожелал в неговия свят да бъдем само ние двамата? Някоя по-уравновесена жена щеше да се зарадва, че Джонатан е станал толкова зрял и отговорен, че е способен да поеме задължения, които биха прекършили по-слаб човек. Но аз нито се радвах, нито бях горда.
Ала го разбирах. Обичах града по свой начин и не исках да го видя разорен. Макар семейството ми да изпитваше затруднения и съгражданите ми да се бяха отнесли зле с мен и да клюкарстваха зад гърба ми, не можех да изтръгна стълба, който крепеше цялото общество. Седях срещу Джонатан с мрачно лице и му съчувствах за участта, която току-що бе споделил с мен. Но въпреки това паниката ми растеше. Щях да предам Адаир. Какво можех да направя?
Изпихме си бирата тъжни и потиснати. Изглеждаше ми пределно ясно, че трябва да се откажа от Джонатан и да се съсредоточа върху собствената си съдба: какво да правя от тук нататък? Къде бих могла да отида, къде Адаир нямаше да може да ме намери? Нямах желание да се подложа отново на ужасните мъчения, което вече бях преживяла.
Платихме за питиета си и излязохме. И двамата бяхме умислени и мълчахме, всеки потънал в собствените си терзания. Нощта отново бе мразовита, небето беше ясно и грейнало от луната и звездите. Само съвсем тънки облачета плуваха през сребристите им отблясъци.
Джонатан ме хвана за ръката.
— Прости ми избухването и забрави за моите проблеми. Имаш пълното право да ме презираш за това, което казах. Последното, което бих искал, е да се товариш с моите тревоги. Конят ми е в конюшнята на Дотъри. Нека те изпратя до вас.
Но преди да му кажа, че няма нужда и предпочитам да остана насаме с мислите си, чухме стъпки по пътеката. Беше късно и ужасно студено, така че не очаквахме наоколо да има някой.
— Кой е? — извиках аз на силуета в сенките. Едуард Колстед излезе под лунната светлина с пушка в ръка.
— Махай се, госпожице Макилврий. Нямам проблеми с теб.
Колстед беше суров млад мъж от едно от най-бедните семейства в града и не можеше да бъде никакъв съперник на Джонатан за нечия любов. Беше слаб, издълженото му лице бе обезобразено от едра шарка, както при много други. Макар да бе млад, косата му вече оредяваше, а зъбите му падаха. Вдигна пушката към гърдите на Джонатан.
— Не ставай глупав, Едуард. Има свидетели: Лани, мъжете вътре при Дотъри… освен ако не си намислил да убиеш и тях — каза Джонатан на бъдещия си убиец.
— Не ми пука. Ти опозори моята Анна, а мен превърна в посмешище. Ще съм горд да ме запомнят като човека, който ти е отмъстил.
И вдигна още по-високо пушката. Замръзнах от ужас.
— Погледни се, надут паун такъв — каза презрително Едуард над пушката си. Чест правеше на Джонатан, че не отстъпваше.
— Да не мислиш, че градът ще скърби за теб, ако умреш? Няма, господине. Мъжете тук те ненавиждат. Да не си въобразяваш, че не знаем какви ги вършиш, как подмамваш и омагьосваш жените ни? Захвана се с Анна за забавление и така ми отне най-ценното. Ти си истински дявол и градът ще е по-добре, ако се отърве от теб.
Едуард повиши глас, но въпреки думите му не вярвах, че ще изпълни заканата си. Той искаше да уплаши Джонатан, да го унижи и да го накара да моли за прошка. Така този идиот щеше да получи някакво усещане за достойнство. Но не му стискаше да убие съперника си.
— Това ли си мислиш за мен, че съм дявол? Така ти изнася, за да се отървеш от вината — свали ръцете си Джонатан. — Но истината е, че жена ти е нещастна, а това няма нищо общо с мен и много общо с теб.
— Лъжец! — извика Колстед.
Джонатан пристъпи към нападателя си, а на мен ми се сви сърцето. Не бях сигурна дали той иска да умре, или не може да остави Колстед да си затваря очите за истината. Може би смяташе, че го дължи на любовницата си. Вероятно спорът ни при Дотъри го беше изпълнил с решителност. Но гневното му изражение заблуди Колстед, че наистина обича Анна. — Ако жена ти беше щастлива, нямаше да дойде при мен. Тя…
Старата пушка на Колстед гръмна, от цевта й излезе синкав пламък, който зърнах с крайчеца на окото си. Стана много бързо: пукот като от гръмотевица, блясък като от светкавица. Джонатан се олюля назад и падна на земята. Лицето на Колстед се изкриви под лунната светлина.
— Застрелях го — промълви той, сякаш убеждаваше сам себе си. — Застрелях Джонатан Сейнт Андрю.