Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Как е Август? Той… — Умира ли? Не мога да го кажа, дори не мога да мисля за това.
Неумолим вторачен поглед.
— Лекарите му предписаха да почива.
— Изпратил е съобщение — повика ме тук от Константинопол.
— Името?
Въпросът ме изважда от равновесие, все едно ме е зашлевил. Може би иска да ми покаже колко е велик? Нарочно ме поставя на място. Хората никога не ме питат за името: те го знаят. Впивам поглед в тези ясни сиви очи и си мисля: Не много отдавна дори за по-малко можех да те пратя в Илирия да копаеш сол.
Мъжът потропва с тръстиковата писалка по писалището. Той е зает човек, млад амбициозен офицер, който върши неблагодарна работа. И няма представа кой съм аз.
Казвам му — дори не примигва. Аз съм просто име, което трябва да намери в списъка. И се оказва, че то не е там.
— Флавий Урс тук ли е? Началникът на кабинета? — Това ми спечелва още няколко секунди от времето му. — Кажи му, че Гай Валерий Максим е тук, за да се срещне с Август.
— Ще му кажа.
Държат ме с часове седнал в чакалня близо до сърцето на вилата. Мястото е добро, за да наблюдаваш кой идва или си отива: много свещеници, много войници. Стражи от Школата в своите бели униформи се тълпят пред всяка врата и по коридорите, полеви командири в червените си бойни униформи — също, в края на краищата, това все още е главната квартира на военната кампания. Всички изглеждат толкова млади.
Разглеждам картините по стените и пода. Не са променяни от времето на Диоклециан: наблюдават спокойно идването и заминаването на свещениците и дяконите. Скоро ще бъдат заличени от историята. Но засега крещят предизвикателството на един изчезващ свят.
Главната част на мозайката разказва живота на Херкулес. Голо бебе, легнало в ясла, което се усмихва, докато души двете змии, пуснати да го убият. Млад мъж, облечен като кравар, притиснат между две гологърди нимфи, които му предлагат да избира между щастливо безделие и смазваща слава. Същият мъж, но сега в лъвска кожа, се сражава срещу страховита поредица зверове и накрая изпълзява от ада с преметнат през рамото Цербер.
В героя има нещо хипнотично. Както полетата и горите наоколо, той е и познат, и чужд — още едно лице от отдръпващото се минало. Някога го виждах толкова често. Когато Константин стана император, по схемата, установена от Диоклециан, Херкулес беше неговият патрон. Лицето на героя беше навсякъде: върху монети, статуи, посуда.
Днес Константин ще го отрече, ще го отхвърли като младежко губене на време, подобно на необмислено пускане на брада или неподходяща любовна връзка, за която не искаш да ти се напомня. Обаче по странния начин, който боговете използват да говорят с нас, сравнението е подходящо.
Херкулес, роден от бог и смъртна жена. Херкулес, който се мъчи толкова дълго, за да докаже, че е достоен за боговете, който все пак отсече израстващите отново и отново глави на хидрата, докато звярът не рухна победен. Херкулес, който стигна по-близо от всеки друг човек до границата, която ни отделя от боговете.
В живота на героя обаче има неща, които мозайката не показва: причината да се захване с дванайсетте подвига, греха, който трябва да изкупи — обхванат от божествена лудост, Херкулес е убил жена си и хвърлил децата си в огъня.
Гледам камъчетата на мозайката, докато се превръщат в петна пред очите ми. Гледам решителната челюст на Херкулес, загорялото му лице, твърдия поглед. Дали някога е изпитвал вина за това, което е сторил? Дали то го е тласкало през тъмните нощи на дванайсетте му подвига? Въобще бог способен ли е да изпитва вина?
Часовете се точат. Свещеници, войници и служители влизат и излизат и минават през чакалнята; те тъпчат героя и дори не забелязват. А моите мисли се връщат назад в една различна вила край друго море.
Пула, адриатическият бряг — юли 326 г. — единайсет години по-рано…