Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Тя притисна длан върху микрофона и се огледа. Майкъл беше пресякъл площада и в момента купуваше цигари без бандерол от някаква циганка. Сега беше с гръб към нея.
— Майкъл е жив — каза тя.
— Майкъл Ласкарис?
— Не е умрял през онази нощ във вилата. Сега е с мен.
От другата страна на площада Майкъл спокойно крачеше към нея.
— В два часа пред Сплитската катедрала — повтори тя. — Донеси огърлицата.
— Чакай…
Тя затвори. Майкъл беше отворил вратата и надничаше.
— Захапа ли стръвта?
— Ще дойде — отговори му тя. Извади паспорта отново и се вторачи в лицето на Лиляна Видич. — Въпросът е дали ние ще успеем да стигнем до там?
38.
Константинопол — май 337 г.
Мракът в Хранилището на архивите е непрогледен. Отдалечил съм се толкова, че дори не знам в коя посока се намира вратата. Не знам накъде да поема.
Но гласът продължава да вика моето име. Отварям очи. Мракът се отдръпва. Светлината се приближава, трепкайки през отворите на стелажите.
— Гай Валерий?
Архиварят е.
— Казах ти да излезеш, ако искаш да четеш — смъмря ме той. — От въздуха тук долу може да ти прилошее.
Прекалено съм изтощен, за да проявявам гордост.
— Благодаря ти, че дойде да ме спасиш.
— Да те спася? — В гласа му се долавят весели нотки. — Дойдох да те придружа. Викат те в двореца. Бог знае как са научили къде си.
Хващам се за ръката му — той изглежда изненадан, но нищо не казва — и го оставям да ме изведе през лабиринта до вратата. Стълбище води в двореца; над него виждам синьото сияние на дневната светлина.
— Там те чакат.
Толкова съм трогнат от жеста му, че чак сега изпитвам страх. Кой ме вика? Откъде са знаели къде да ме намерят? Докато изкачвам стъпалата, забавям крачка; опитвам се да различа лицето на човека, който ме чака на площадката, като присвивам очи от светлината. Още не могат да свикнат с нея.
Една ръка се протяга и ме издърпва през последното стъпало. Арестуван ли съм? Примигвам и най-сетне успявам да видя. Там стои Фелицианий, консулът, когото за последен път видях на Симаховия среднощен съд. Това не е добър знак.
Той ме гледа така, сякаш съм престъпник — може би защото приличам на такъв. Прекарах по-голямата част от деня във влажния архив на четири крака. Ръцете ми са издрани и разкървавени от одрасквания в хартията, лицето — измърляно от лампените сажди, очите — кървави и болезнени като при махмурлук. Фелицианий не казва нищо по този повод.
— Август иска да те види.
Не разбирам.
— Константин? Толкова бързо ли се върна от война?
— Той е в Никомидия.
В тези слова има тежка окончателност. Очите му срещат моите и ми казват, че Константин няма да се върне.
Вила Ахирон, близо до Никомидия — май 337 г.
До Никомидия са седемдесет мили. На млади години щях да уморя всеки пощенски кон по пътя, за да стигна там за един ден. А сега за това разстояние са ми нужни почти два дни. Причината не е само във възрастта ми. Пътят е по-оживен, отколкото някога съм го виждал. На всяка станция има дълги опашки за отпочинали коне. Вестителите си държат устите затворени, но конярите знаят клюката. От тях научавам, че последната кампания на Константин завършва още преди да е започнала. Не бил успял да стигне дори до Никея, когато започнал да се оплаква от болки в стомаха. Завил към горещите бани край Пития Терма41, надявайки се на бързо излекуване, но това само влошило симптомите. Лекарите му казали, че е прекалено слаб, за да се върне обратно в Константинопол; вместо това го настанили в императорската вила — едно от старите имения на Диоклециан близо до Никомидия: вила Ахирон.
Ахирон означава харман — мястото, където зърното се отделя от плявата. Не мисля, че Константин намира това за много утешително.
Докато яздя на юг, пейзажът ми се струва някак призрачно познат — толкова много, че чак ме дразни. Тук сме идвали като млади: набраздени хълмове с гъсти гори — в тях ловувахме; маслинени горички и лозя, спускащи се към плоското мраморно море. Толкова дълго съм живял с мъртви спомени, че сблъсъкът с действителността, жива и дишаща, ми причинява гадене.
Вила Ахирон се издига на пет мили извън Никомидия, върху тераси, изсечени в хълмовете над брега, където да я достига морският бриз. Житни ниви я заобикалят, но хармана, който някога й е дал името си, отдавна го няма. Зърното ще узрее до златисто под майското слънце, но тази година жътва няма да има. Житото е стъпкано от ботушите и палатките на две хиляди войници, които са се разположили на лагер около вилата. Трудно е да се каже дали я пазят, или я обсаждат. Обаче ме пускат да мина. Влача се нагоре по хълма по алея, обрамчена от тополи, и съобщавам името си на писаря, който е устроил административна щабквартира в преддверието. Не секретар или дворцов служител, а офицер от протекторите42.
41
Минерални бани в днешна Турция, известни още от елинистичния период, особено популярни във Византия и Османската империя, както и днес. — Б.пр.
42
Protector Augusti Nostri — почетна титла, която се появява по времето на император Валериан. Дава се на отделни офицери за популяризиране на единството в армията. — Б.пр.