Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Пула е малък крайбрежен град край залив близо до върха на Истрия. Крепостта се издига на нисък хълм; градските улици излизат от нея подобно на нишки от паяжина. Тя е тихо и добре поддържано селище, пълно с търговци, които са натрупали скромно богатство от търговията в областта. Представям си, че когато превъзнася мирната си империя, Константин има на ум точно това място: спретнато, благоденстващо и тъпо. Затънтено. Добро място някой да изчезне.
По залез пристигам във вилата на губернатора. Тридневното ми пътуване дотук бе отнело почти цяла седмица: спях лошо, тръгвах късно, все намирах дефекти — конете, храната, подслона. Не искам да бъда тук: молих Константин да прати някого другиго. За първи път в нашия живот той не може да ме погледне в очите.
— Трябва да бъде човек, на когото имам доверие — отговори. — Ти си единственият. — Подаде ми кожената торба със завързаната на възел връв, стъклената виала тежеше вътре. — Не искам… — Гласът му пресекна с нещо подобно на ридание.
Нещата, които не иска, са толкова ужасни, че не може да ги изкаже.
— Направи го бързо.
И така, аз съм тук. Лично губернаторът ме посреща, нервен и услужлив. Крисп не е тук, излязъл бил на разходка край едно от близките заливчета, обяснява губернаторът. Изпратил двама стражи, но не е разтревожен. Крисп се държал образцово през двете седмици, откакто е тук.
— В края на краищата — казва той обнадеждено — невинният човек няма от какво да се страхува.
Отговарям му, че не мога да преценя, защото не съм попадал в подобно положение. Не е сигурен дали да се засмее или не, затова решава да не го прави.
Намирам Крисп на мястото, описано от губернатора — на каменист плаж на носа на изток от града. Между камъните на сушата е поникнала трева, между тези в чистата вода се стрелкат рибки. Двама въоръжени стражи гледат откъм боровете, които ограждат залива, докато техният затворник седи край водата бос и гологлав, а вълните се плискат в стъпалата му. Украсата на бялата му туника улавя лъчите на залязващото слънце, обгръщайки го със златист ореол.
Избирам пътя си по скалите. Стражите ме виждат да приближавам и ми подвикват да спра, сложили ръце върху ефесите на мечовете. Неспокойни са. Дори когато ме разпознават, не се отпускат.
— Някакви заповеди? — питат двамата.
Тревожат се, че може да ги накарам те да го направят.
Отпращам ги.
— Погрижете си никой да не ни безпокои.
Толкова са благодарни, задето могат да си тръгнат, че нито веднъж не поглеждат назад.
Сега Крисп и аз сме сами на брега. Спускам се с труд по скалистия бряг и тръгвам към него. Той се обръща, усмихва се и става на крака.
— Надявах се, че ще бъдеш ти.
Неловка прегръдка — още стискам Константиновата кожена торба в ръка. Една твърде ревностна вълна се втурва нагоре по брега и залива ботушите ми. Отстъпвам крачка и се вторачвам в лицето на Крисп. Под очите му има торбички, кожата му сивее. Усмивката, която преди толкова естествено се появяваше на лицето му, сега служи за защита.
Започвам да казвам нещо, но той ме прекъсва:
— Как е татко?
— Изгубен без теб.
— Съжалявам, че съсипах тържествата по случай двайсетгодишнината. — Вдига няколко камъчета и едно по едно ги запраща в морето. — Колко странно. Преди три седмици гледах приготовленията и си представях как ще бъде на моята двайсетгодишнина. А сега…
Последното камъче пада във водата. Почти не се чува плисък.
— Баща ти… — започвам аз.
Крисп отново ме прекъсва.
— Стигнахте ли до корените на заговора?
— Какъв заговор?
— Заговорът срещу мен. — Той се обръща, сякаш знаейки, че ако ме гледа, ще изгуби нещо ценно. — Цялата история беше смешна. Знаеш, че не съм правил опит да убия братята си. Обичам ги като… — Замълчава, после се изсмива. — … като братя.
— Константин проведе подробно разследване.
Всъщност едва не събори двореца в търсене на доказателства, които да оневинят Крисп. Единственото, което постигна, беше да го закопае още повече. Появиха се писма от Крисп, в които се хвали: Когато аз съм единственият Август… В багажа му бяха открити сандъчета с монети, носещи неговия символ. Двама командири на императорската охрана се появиха и дадоха показания, че им бил заповядал да приготвят хората си, за да обезопасят двореца. И двамата бяха убити. Никой не обясни защо първата крачка в предполагаемия преврат на Крисп е била проваленият опит за убийство на неговите невръстни братя, а не атака лично срещу Константин.