Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Оттогава младото му лице се е състарило. Сякаш от седмица не е спал.
— Слава богу, че си тук. През последните три дни Август чака само теб.
Тялото под завивката се размърдва. Може би казва нещо, но прекалено тихо за мен и не го чувам. Флавий навежда глава.
— Иска да остане насаме с теб.
— Почини си — казвам му аз.
Ще има нужда от сили. Следващите няколко дни — или седмици, а може би и месеци — ще бъдат ужасно различни от всичко, което досега е преживявал.
Флавий ми кимва и излиза. Заемам мястото му на стола. Константин лежи по гръб, очите му са затворени, а устата леко отворена. Цветовете са се отекли от лицето му, оставяйки само нездрав намек за някогашната му жизненост.
Очите се отварят.
— Казах им да пратят някого да те повика. Броях часовете.
— Не искаха да ме пуснат да вляза.
Това го разтриса. Опитва се да се надигне, но ръцете му са толкова немощни, че не могат да го задържат.
— Думата ми не тежи ли вече? В моя собствен дом?
Оглеждам голото помещение. Стените са покрити с поредица фрески, на които са изобразени сеитба и жътва, щастливи селяни и зряло жито, тлъсти волове, теглещи рала. Майско слънце нахлува през прозорците и блести по извивките на позлатените сърпове.
— Защо са те оставили сам?
— За да се подготвя.
Мисля, че говори за смъртта, и понечвам да възразя. С рязко поклащане на глава ме накарва да замълча.
— Евсевий ще ме кръсти по християнския ритуал. Гай, време е. Достатъчно дълго отлагах. — Вижда изражението на лицето ми — смесица между отвращение и страдание. — Прекарах целия си живот в опит да обхвана големината на тази империя, да бъда владетел на всички народи, независимо какъв бог почитат. Никого не съм поучавал — теб също.
Той ме е разбрал погрешно. Не ми пука за някакъв тайнствен християнски ритуал, стига да го накара да се чувства добре, докато напуска този живот. Мразя мисълта, че на смъртното му легло Евсевий има права над него.
— Аз принадлежа на Христос. Но е трудно. Гай, знаеш ли какво е казал Спасителят? „Отдай кесаревото Кесарю, а божието Богу.“ Обаче какво да правиш, когато ти си кесарят? — Чува се леко съскане, което може и да е смях. — Христос нищо не е казал по въпроса.
Очите отново се затварят.
— Ще ми се синът ми да беше тук.
Изстивам. Може би съм знаел, че това предстои. Може би, докато седях в чакалнята, съм споделял сънищата, които са минавали през трескавото съзнание на Константин.
— Констанций скоро ще пристигне от Антиохия. А Клавдий и Констанс ще дойдат колкото могат по-бързо.
Твърде късно, мисля си аз. Последното, което чух, беше, че Клавдий, най-големият от Фаустините синове, е в Трир и управлява от стария дворец на Крисп. Констанс, най-малкият, е в Милано.
— Те са добри момчета. — Може би е от болестта, но няма много убеденост в тези думи. — Ще защитят империята.
Те са синове на Фауста, внуци на стария боен кон Максимиан. Унаследяват по право заговорите, убийствата и узурпирането. Давам им три години, преди да започнат война.
— Ще се погрижиш ли дъщерите ми да бъдат защитени?
— Ще направя каквото мога. — Дори във величието на мига в подсъзнанието ми звучи глас, който не се самозалъгва. Когато Константин си отиде, няма да бъда в положение да гарантирам безопасност на когото и да било — и най-малко на себе си. Аз съм отломка от миналото, което изчезва пред очите ми.
Дишането на Константин е ускорено и накъсано.
— Трябва да се подготвя за кръщението. Трябва да изповядам греховете си.
— На мене няма какво да изповядваш.
— Трябва. — Една ръка се стрелва изпод завивката. Костеливи пръсти се впиват в китката ми. Кога е успял да отслабне толкова?
— Знаеш какво направих.
— Няма нужда да го казваш. — Дръпвам чаршафа обратно до брадичката му. — Не бива да настиваш.
— Моля. Гай, вратите на небето се затварят за мен. Нещата, които съм извършил… Не само това. Всяка смъртна присъда, която съм подписал, всяко дете, което не успях да защитя, всеки невинен, когото осъждах, защото империята го изискваше…
Питам се дали си мисли за Симах.
— Евсевий казва, че трябва да призная греховете си, преди да получа кръщение. Той знае какво съм сторил — всички знаят, но никой не го казва. Отговорих му, че мога да се изповядам само на теб.