Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Ти избираш.
Взимам го от него и с внезапен пристъп на целеустременост го запращам на земята. То се пръсва със силен пукот в тихия вечерен въздух. Извлекът от самакитка попива между камъните.
— Благодаря ти.
Благодарността на лицето му е прекалено болезнена за мен. Бръквам под туниката си и изваждам камата, закачена на халка от вътрешната страна.
Крисп се засмива, но това е тих и самотен звук.
— Готов съм за всичко и по всяко време, Гай Валерий.
Не мога да го гледам в лицето.
— Обърни се — нареждам му аз.
Той се подчинява, взрян в западния хоризонт, очи в очи със залязващото слънце. Последният остатък от дневна светлина гори по лицето му, сякаш превеждането му в следващия свят е започнало. За миг целият бряг пламва. Всяка пора на тялото ми е отворена за света, всеки звук и мирис е усилен хилядократно. Плясъкът на рибата, която скача над водата; кукуригането на петел някъде в далечината, топлият мирис на бор. Може би това изпитва човек, когато е влюбен.
Ножът пронизва гърба му и влиза право в сърцето. Хоризонтът поглъща слънцето, светът посивява. Без звук Крисп рухва в прибоя. Идващите вълни подемат камъчета и ги запращат по топлия му труп. Пенеща се вода се стича по брега като сълзите по лицето ми.
Вила Ахирон, близо до Никомидия — май 337 г.
По лицето ми има сълзи. Споменът е заровен дълбоко в мен, минали са десет години оттогава, а ми се струва, че изобщо не съм напускал този бряг. Празните постаменти, обезобразените паметници, изтритите надписи: всеки от тях крещеше моята вина. Толкова ми се искаше да бях извадил ножа от Крисп и да го бях обърнал срещу себе си. Или да бях облизал разляната между камъните отрова, докато погълна достатъчно, за да ме убие.
Последното желание на Крисп бе удовлетворено: умря като невинен. Въпреки ужасното бреме, което трябваше да носи, на Константин не му се наложи да се изправи срещу реалността на своето решение. Той посвети последните десет години от живота си на унищожаването на всяка следа от него. Тежестта на престъплението бе оставена на мен.
Може би затова иска сега да ме види.
Изправям се. Болка пронизва старите ми стави — твърде много яздене — но докуцуквам до бронзовата врата.
— Мога ли да го видя?
Стражът не помръдва. Бялата му униформа е доста призрачна в сумрачното помещение.
— Нямам заповеди.
— Поискал е да ме види. Повика ме от Константинопол. — Отчаян съм, не зная колко време имам.
И сякаш в отговор на молитвите ми вратите внезапно се отварят. Но не за мен. Пропускат рояк свещеници, които се въртят около фигурата със златно рухо в средата. За секунда си мисля, че може да е Константин.
Оказва се Евсевий. Каквито и трагедии да се разиграват в тази вила, те не са го докоснали. Лицето му вирнато триумфално, блажена усмивка разтяга тлъстите бузи. Погледът му се плъзга надменно из помещението — и се спира на мен.
— Гай Валерий Максим.
Бих могъл да кажа много неща. Мога да повторя онова, което ми разказа Порфирий — как по време на преследванията е предал християните и е оставил Астерий да поеме вината. Бих могъл да го обвиня в убийството на Александър, за да скрие това, а след това в отравянето на Симах, за да е сигурен, че тайната му ще бъде опазена. Вероятно за секунди бих могъл да сложа край на кариерата му.
Но той има шанс да оцелее, а аз със сигурност нямам. А и в момента не ми пука за него, за Александър или за когото и да е друг, освен за:
— Август. Искам да видя Константин.
Усмивката се посмалява.
— А Август иска да види теб. Всъщност настоява. Опитах се да го разубедя.
— Разбира се.
Той ме изблъсква през вратата.
— Побързай. Нямаш много време.
Помещението е прекалено голямо. Трапезария, освободена от всички ложета, освен от едно. Не разбирам защо са го настанили тук. Самотното ложе стои в центъра на помещението, драпирано с бели завивки — остров в огромния океан от пространство. Сърцето ми блъска. Не съм ли закъснял? Обхваща ме отчаяние.
— Август — провиквам се аз. — Константине, аз съм, Гай.
До леглото на стол седи роб, който бърше лицето на Константин със сюнгер. Единствената друга мебел е златен леген, пълен с вода, на дървен плинт до леглото. По повърхността й проблясват вълнички, когато приближавам. Мъжът на стола става и аз осъзнавам, че не е роб: това е Цезар Флавий Далмаций, племенникът на Константин. Бях в двореца на тържеството по случай рождения му ден. Само преди месец, а имам усещането, че е било в друг живот.